— Значи не те привлякоха груповите прегръдки по хълмовете? — казва тя.
Лицето му е цялото ъгловато, сякаш все още не е пораснал достатъчно за него, но той вероятно е на нейната възраст, около осемнайсет, въпреки че все още има скоби на зъбите.
— Не. Доколкото разбирам, не са и твоето нещо? — Думите излизат от устата му с едва забележимо влажно фъфлене.
Тя поклаща смутено глава. Не е започвала разговор просто заради самото говорене с някого, откакто е тук.
— Не те виня. Аз самият не бих искал да се приближавам прекалено много до Марк. Конската му опашка сигурно е пълна с въшки. Миналата седмица беше с една и съща риза три дни. Това не е чист човек.
Тогава Адел се усмихва и оставя усмивката на лицето си. Не е планирала да се застоява, но открива, че сяда.
— Ти си момичето, което рисува огньове — казва той. — Виждал съм те в стаята за изкуства. — Той я поглежда и тя си казва, че очите му са по-сини от тези на Дейвид, но това е може би защото кожата му е толкова бледа, а косата му почти черна. Той завързва още една маргаритка във венеца.
— Мисля си за това. Може би трябва да започнеш да рисуваш вода. Може да е по-терапевтично. Можеш да им кажеш, че рисунките на огъня представляват твоята скръб заради случилото се, а картините с водата представляват гасенето на този огън. Отмиваш скръбта. — Той говори бързо. И мозъкът му сигурно работи бързо. Адел усеща своя като желе.
— И защо да го правя? — пита тя. Не може да си представи да отмие всичко.
— За да престанат да те тормозят да споделяш. — Той се ухилва и ѝ намига. — Дай им нещо и ще те оставят на мира.
— Звучиш като експерт.
— Бил съм на такива места и по-рано. Ето, дай си ръката.
Тя прави каквото ѝ казва, и той плъзва венеца от маргаритки на китката ѝ. Той е лек, за разлика от тежкия часовник на Дейвид, който виси на другата ѝ китка. Това е мил жест и за един кратък миг тя забравя цялата си вина и страх.
— Благодаря.
Двамата седят мълчаливо за момент.
— Четох за теб във вестниците — казва той. — Съжалявам за родителите ти.
— И аз също — отговаря тя и след това иска да смени темата. — Ти си момчето с кошмарите, което ходи насън.
— Да, съжалявам. Знам, че непрекъснато събуждам хората — разсмива се той.
— Това от скоро ли е? — пита Адел. Чуди се дали и той е като нея. Иска ѝ се да срещне някого като нея. Някой, който ще разбере.
— Не, винаги съм го правил. Откакто се помня. Обаче не за това съм тук. — Той дърпа ръкава си. Избелели следи. — Лоши навици.
Той се обляга на лакти на тревата, протегнал крака пред себе си, и тя прави същото. Усеща топлината на слънцето върху кожата си и за първи път това не я кара да мисли за пламъци.
— Мислят, че наркотиците и странният начин, по който спя, са свързани — казва той. — Непрекъснато ме питат за сънищата ми. Толкова е досадно. Ще започна да си измислям неща.
— Мръсен сексуален сън за Марк — казва тя. — Може би с онази дебела жена в столовата, която никога не се усмихва. — Той се разсмива и на нея също и ѝ е хубаво, че отново говори нормално с някого. Някой, който не се тревожи за нея. Някой, който не се опитва да я разгадае.
— Казват, че не искаш да спиш — присвива очи към нея той. — Защото си спяла, когато се е случило, и не си се събудила. — Тонът му е безгрижен. Сякаш говорят за нещо най-обикновено. Телевизионни предавания. Музика. А не за пожара, който бе убил родителите ѝ. Пожарът, който накрая бе донесъл някаква топлина в къщата им.
— Мислех, че не трябва да говорят за нас. — Адел поглежда към проблясващата вода. Красиво е. Омагьосващо. Кара я да се почувства сънлива. — Те не разбират — добавя тя.
Той се изсмива отново, едно кратко изпръхтяване.