Вместо да направя това, аз затварям очи и се преструвам, че спя, докато той става, излиза в коридора и отива в банята. След малко чувам как бойлерът издава звук, когато той пуска душа. Това ме наранява малко. Не мога да се сдържа, макар и да съм решила да съм силна. Към спалнята имаме баня с мултифункционален душ, но Дейвид е предпочел да бъде по-далече от мен и имам доста добра представа защо. И какво прави там, вътре. Аз го възбудих и сега, вместо да прави секс с мен, той ще „се погрижи за себе си“. Това е глупава фраза, но никога не съм харесвала думата мастурбация. Толкова медицинска. Чекия е по-хубаво, но явно такъв език не е подходящ за мен, така че отдавна се отучих от грубостите и сега просто звучи странно в главата ми.
Когато слиза долу, аз съм приготвила каничка кафе и кроасаните се затоплят. Ние се задушаваме един друг по свой начин и знам, че той ще има нужда от нещо, което да поеме останките от махмурлука му. Обръщам се на другата страна и се суетя около мивката, така че да може да вземе ибупрофен от шкафа, без да го съдя мълчаливо.
— Сложих масата навън — казвам аз, весела и усмихната, докато прехвърлям кроасаните в чиния. — Изглежда глупаво да похабяваме толкова хубаво утро. — Задната врата е отворена и въздухът е топъл, въпреки че едва минава девет и половина.
Дейвид поглежда предпазливо през прозореца и е ясно, че се опитва да види къде в лехите съм заровила котката, след като ме бе оставил да се справям с нея и бе отишъл да се напие и какво ли още не. Той все още мисли за това. А аз се опитвам да го оставя в миналото. Той се вкопчва в неща, които не може да промени, но каквото е направено, е направено, независимо дали ни харесва, или не.
— Добре — отговаря Дейвид с полуусмивка. — Чистият въздух ще ме събуди. — Прави компромис може би като награда за това, че се справих така добре миналата вечер.
Не говорим много, но аз се наслаждавам на поне този път приятелското ни мълчание. Оставям копринения ми халат да се разтвори, така че слънцето грее върху голия ми крак, докато отпивам от кафето и отхапвам от кроасаните, и след това повдигам лицето си назад. От време на време усещам, че той ме гледа, и знам, че красотата ми все още го привлича. В този момент сме почти щастливи. Това няма да продължи — не може да продължи — но засега му се радвам. Вероятно още повече заради това, което може би предстои.
Когато приключваме, аз отивам и си взимам душ, без да бързам, наслаждавайки се на горещата вода. Денят е празен пейзаж, но има своя неизречен установен ред. Дейвид ще работи няколко часа и след това може би двамата ще отидем във фитнеса — нещо, което можем да се преструваме, че правим заедно, но разбира се, се прави самостоятелно — след това прибиране у дома, вечеря и телевизия и вероятно ранно лягане.
Когато слизам долу, той вече е в кабинета си и ме извиква. Това е изненадващо. Обикновено, когато работи, иска да е сам и аз нямам нищо против. Там има информация за пациенти и въпреки че може и да пие прекалено много, във всяко друго отношение Дейвид е съвършен професионалист.
— Имам някои неща за теб — казва той.
— О. — Това е отклонение от очакваното развитие на деня и аз съм учудена. Сърцето ми се свива и изстивам леко, когато първото нещо, което ми подава, е пакетче с таблетки.
— За тревожността ти — казва той. — Мисля, че тези може да са по-добри от другите. По една три пъти дневно. Нямат странични ефекти.
Аз ги взимам. Името отпред не ми говори нищо и е просто още една дума, която не мога да произнеса.
— Разбира се — отговарям аз притеснена. Още хапчета. Винаги хапчета.
— Но ти взех и тези. — В гласа му се усеща надежда и аз вдигам очи.
Кредитна карта и мобилен телефон.
— Картата е свързана с моята, но реших, че е време отново да имаш своя. Същото е и с телефона.
Телефонът е стар, предполагам, че няма интернет и е само с основните функции, но сърцето ми подскача радостно. Няма повече да разчитам на парите за домакински разходи, които ми дава Дейвид. Няма повече да седя в къщата за всяко предварително уговорено телефонно обаждане. Усмивката ми е сто процента истинска.
— Сигурен ли си? — питам аз, неспособна да повярвам на късмета си. Почти мога да забравя първия удар с лекарството.
— Сигурен съм. — Той се усмихва, за момента доволен, че ме е зарадвал. — Ново начало, нали помниш?
— Ново начало — повтарям аз и след това, преди да осъзная какво правя, изтичвам от другата страна на бюрото и обвивам все още пълните си ръце около шията му. Може би наистина го мисли. Може би от сега нататък ще се старае повече.