— Благодаря ти, Дейвид — прошепвам аз. Поемам аромата му, когато и той ме прегръща. Топлината му. Усещането на ръцете му. Широките му, мускулести гърди под мекия, тънък пуловер. Сърцето ми ще се взриви от тази близост.
Когато се отдръпваме един от друг, виждам надрасканата карта, която беше разглеждал, и купчината бележки до нея.
— Какво е това? — питам аз с престорен интерес. Продължавам да съм добра съпруга в този прекрасен момент.
— О, мисля да започна да работя малко на терен. На доброволни начала. С някоя благотворителна организация или нещо такова. Още не съм сигурен. Част от причината да мисля, че може да имаш нужда от телефон. — Очите му се стрелват встрани от мен, но аз се усмихвам.
— Това е чудесна идея — казвам аз. — Наистина.
— Може да съм навън повече. През уикендите и вечер. Ще се опитам да го огранича до минимум.
Говори с кратки изречения и от това разбирам, че се чувства неловко. В един дълъг брак се научаваш да разпознаваш малките неща.
— Всичко е наред — уверявам го аз. — Мисля, че е много мило от твоя страна.
— Наистина ли?
Сега е негов ред да се учуди. Винаги съм искала да работи колкото може повече в частния сектор. Там има някаква успокояваща изисканост, далече от калта и мръсотията на трудния живот. Тиках го към практика на „Харли Стрийт“, където е мястото му. Където ще има повече време за нас. Той е блестящ. Всички го казват. Винаги е бил блестящ и трябва да е на самия връх. Но това сега ме устройва. Ще е добре и за двама ни.
— Така или иначе мислех да направя малък ремонт. Ще ми бъде по-лесно, ако не се мотаеш в краката ми. — Усмихвам се, като се постаравам да разбере, че се шегувам. Не предлагам да си намеря работа. А и къде да започна? Не съм работила от години и със сигурност няма да получа препоръка от последното си работно място.
— Ти си добър човек, Дейвид — казвам аз, въпреки че ми е трудно и ми звучи като лъжа. — Наистина си добър.
Тогава атмосферата застива и за момент в стаята надвисва някаква тежест, двамата усещаме как миналото отново се настанява между нас.
— Ще отида да взема една от таблетките. Ще те оставя да работиш.
Задържам усмивката на лицето си, докато излизам, като се преструвам, че не забелязвам внезапната неловкост, и въпреки че в ръката си нося хапчетата, които нямам намерение да взимам, аз крача с нова енергия. Телефон и кредитна карта. Днес сякаш е Коледа.
9
Луиз
В неделя следобед вече съм се отказала от всякаква надежда за моя „освобождаващ уикенд само за мен“ и просто гледам часовника, следейки кога Адам ще се върне у дома. В петък следобед се срещнах на по питие със Софи и я разсмях с още от шефгейт, както тя нарича тази история, въпреки че виждах, че е облекчена, че не се е случило нищо повече. Не се изхождай в собствения си двор, така бе казала тя. Аз едва не посочих, че тя винаги спи с приятелите или клиентите на Джей, но реших да не го правя. Както и да е, Софи не можеше да остане дълго и след две чаши вино аз с удоволствие се сбогувах с нея. Забавлението ѝ за сметка на моето положение започваше да ми омръзва.
Въпросът при двойките е, че дори да не са така самодоволни, както необвързаните, мислят, че са, те наистина попадат в една рутина в живота, когато всъщност вършат неща само с други двойки. Никой не иска резервно колело да се мотае наоколо и да разваля четните бройки. Помня го. И ние с Иън бяхме такива. А с годините всички така или иначе са женени, а онези, които вече не са, трескаво ходят по срещи, за да се върнат отново в стадото. Понякога ми се струва, че всички, освен мен са в двойка.
В събота свърших домакинската работа, пуснала силно радиото в опит да я направя забавна, а не досадно задължение, а след това гледах телевизия, поръчах пица, пих вино и пуших прекалено много, а после се намразих за прекаляването. Онова, което бе звучало така упадъчно, когато го планирах, ми се струваше жалко, докато го изживявах.
Решимостта ми да не мисля за Дейвид, също се бе провалила. Какво правеха през този уикенд? Играеха тенис? Седяха в несъмнено перфектната си градина, отпиваха от коктейлите си и се смееха заедно? Мислеше ли той изобщо за мен? Имаше ли някаква причина да го прави? Може би имаше проблеми в брака си. Мислите кръжаха отново и отново в главата ми, докато гледах разсеяно телевизия и пиех прекалено много вино. Трябваше да го забравя, но беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. И двете нощи бях ходила насън, озовавайки се застанала в кухнята, докато чешмата течеше в мивката, плашещо близо до вратата на балкона в четири сутринта в неделя. Накрая спах до десет, изядох последните остатъци от пицата за закуска, после се насилих да отида в „Морисънс“ за седмичното пазаруване и седнах да чакам Адам да се прибере у дома и да изпълни апартамента с живот.