Адам накрая се връща малко след седем. Трябва да се насиля да не се затичам към вратата и когато той се втурва покрай мен като вихрушка, сърцето ми подскача при този шум и енергия. Понякога Адам ме изтощава, но е моето перфектно момче.
— Без игри — казвам аз, когато той ме прегръща. — Иди и напълни ваната, почти е време да си лягаш. — Той извърта очи и изпъшква, но тръгва бавно към банята.
— Довиждане, синко.
— Благодаря, тате — извиква Адам, раницата му е едва преметната през рамо, и вдига високо пластмасов динозавър. — Ще се видим следващата седмица!
— Следващата седмица? — Аз съм объркана и Иън свежда поглед, което ми дава възможност да видя за кратко увеличаващото се плешиво петно. Той изчаква, докато синът ни се отдалечава, за да не ни чува.
— Да, исках да говоря за това с теб. Виж, на Лиса са ѝ предложили къща в Южна Франция за един месец. Изглежда глупаво да не приемем.
— А работата? — Имам чувството, че са ме ударили по лицето.
— Мога да работя оттам две седмици и да взема останалите две отпуска. — Лицето му се зачервява както тогава, когато ми каза, че си тръгва. — Лиса е бременна — избъбря той. — Тя — ние — мислим, че това ще е удобен случай да се сприятели с Адам, преди да дойде бебето. Не може да го опознае истински, като го вижда само всеки втори уикенд. А и заради него. Не иска той да се чувства пренебрегнат. Аз също.
Не чувах нищо друго, освен бял шум след думата бременна. Лиса е относително нова, неясно име в главата ми вместо цялостен човек, който ще бъде част от живота ми завинаги. Тя е наоколо само от около девет месеца. Съдейки по предишните връзки на Иън след развода ни, предполагах, че времето ѝ почти изтича. Имам смътен спомен, че той ми каза, че този път е различно, но не го бях приела сериозно. Бях сгрешила. Наистина е различно.
Те ще са истинско семейство.
Мисълта е като нож в моето внезапно тъжно и мрачно сърце. Ще живеят в истинска къща. Лиса ще жъне плодовете от стабилното изкачване на Иън по корпоративната стълбица. Малкият ми апартамент ми се струва задушаващ. Не съм справедлива, знам. Иън плаща заема за апартамента ми и никога не е спорил за пари. Въпреки това болката побеждава рационалното ми мислене и идеята, че двамата ще вземат Адам от мен за лятото, за да го добавят към малката картина на идеалното си щастие, ме разгневява и ме кара да виждам всичко в червено, сякаш сърцето ми се е пръснало и цялата кръв се е изляла в очите ми.
— Не — изплювам думата аз. — Той няма да дойде. — Не му честитя. Не ме е грижа за бъдещото им бебе. Интересува ме моето вече порастващо дете.
— О, хайде, Лу, ти не си такъв човек. — Той се обляга на рамката на вратата и всичко, което виждам за момент, е порасналият му корем. Как може той да е намерил някого другиго, някоя наистина нова жена, а аз да не мога? Защо аз съм тази, която е останала сама, и прекарвам дните си в някакъв римейк на „Омагьосан ден“? — Ще прекара чудесно — продължава Иън. — Знаеш го. А и ти ще имаш малко време за себе си.
Спомням си последните четирийсет и осем часа. Време за себе си е нещо, от което нямам нужда точно в този момент.
— Не. И трябваше да говориш първо с мен. — Почти тропам с крак и звуча като дете, но не мога да се овладея.
— Знам, съжалявам, но просто стана на въпрос. Поне помисли? — Той изглежда наранен. — Започва ваканцията. Знам, че тогава ти е трудно. Няма да се налага да се притесняваш за човек, който да се грижи за него, докато си на работа, и ще можеш да си починеш. Ще можеш да излизаш, когато поискаш. Да се срещаш с нови хора.
Има предвид мъж. О, страхотно. Точно от каквото имаше нужда уикендът ми. Съжаление от бившия ми съпруг, който ми изневеряваше. Това е последната капка. Дори не казвам „не“ отново, а затръшвам вратата в лицето му и той отскача назад, за да не го удари.
След това Иън звъни два пъти, но аз не му обръщам внимание. Повдига ми се. Гневна съм. Чувствам се изгубена. И по-лошо от всичко е чувството, че нямам право на нищо от това. Лиса вероятно е много мила. Иън не заслужава да е нещастен. Аз дори не мислех, че съм нещастна, преди онази глупава пиянска целувка. Облягам глава на вратата и потискам порива си да блъскам силно главата си в дървото, за да вкарам малко ум в нея.