— Мамо?
Обръщам се. Адам наднича от всекидневната притеснен.
— Ще може ли да отида във Франция?
— Казах ти да напълниш ваната — извиквам му аз и целият ми гняв се събужда отново. Иън нямаше право да споменава на Адам за почивката, преди да е говорил с мен. Защо винаги трябва аз да съм лошият родител?
— Но…
— Вана. И не, не може да отидеш във Франция и това е последната ми дума.
Той ме поглежда ядосано, една малка топка от гняв, думите ми са спукали балона на вълнението му.
— Защо?
— Защото аз казвам така.
— Това не е причина. Искам да отида!
— Достатъчна причина е. И без възражения.
— Това е глупава причина. Ти си глупава!
— Не ми говори така, Адам. Сега напълни ваната си или тази вечер няма да има приказка. — Не го харесвам, когато е такъв. Не харесвам и себе си, когато съм такава.
— Не искам приказка! Искам да отида във Франция! Тате иска да отида! Ти си лоша! Мразя те!
Адам държи в ръката си пластмасов динозавър и го хвърля към мен, преди да се втурне ядосано към банята. Чувам вратата да се затръшва. Не само аз мога да правя това ефектно. Взимам динозавъра и виждам на крака му стикер на Природонаучния музей.
Това ме кара да се почувствам още по-зле. Аз от цяла вечност му обещавам да го заведа и все не успявам да го направя. Когато си родителят, който се грижи за детето постоянно, има много неща, които не успяваш да направиш.
Времето му във ваната е кратко и не е забавно и за двамата. Той пренебрегва всичките ми опити да обясня защо според мен тази почивка не е добра идея, и само ме гледа гневно изпод влажната си коса. Сякаш дори и на шест може да види отвъд глупостите ми. Не е защото никога не е бил разделен с мен за месец. Не и защото според мен една седмица ще е по-добра идея, в случай че му стане мъчно за дома. Не защото може би тате и Лиса имат нужда да са сами сега, когато идва бебето — проблемът е, че аз просто не искам да изгубя единственото, което ми е останало. Него. Иън не може да ми вземе и Адам.
— Ти мразиш тате и Лиса — изръмжава Адам, докато завивам перфектното му малко телце с голяма хавлия. — Мразиш ги и искаш и аз да ги мразя.
Той се запътва гневно към стаята си и ме оставя коленичила на пода в банята с влажни дрехи и втренчена след него, шокирана. Това ли мисли наистина? Иска ми се да проявяваше истински избухвания по-често. Иска ми се да плаче и да крещи и да се гневи, вместо да мълчи намусено и след това да изстреля към мен тези язвителни истини. От устата на деца…
— Искаш ли „Хари Потър“? — питам аз, когато пижамата му вече е облечена, а хавлията закачена в банята да съхне.
— Не.
— Сигурен ли си?
Той не ме поглежда, а стиска силно Падингтън. Прекалено силно. Целият този сдържан гняв и болка. Изражението на лицето му все още е буреносно. Остава само да издаде долната си устна напред и така да приключи с това.
— Искам да отида във Франция с тате. Искам да ям охлюви. И да плувам в морето. Не искам да остана тук и да ходя на лятно училище, докато ти работиш през цялото време.
— Не работя през цялото време. — Гневът му ме бодва, както и думите му, защото в тях има някаква истина. Аз не мога да си взема отпуска и да прекарвам времето си с него, както могат някои майки.
— През повечето време работиш. — Той изпухтява тихо и се обръща на една страна, с гръб към мен. Падингтън, все още притиснат силно към гърдите му, наднича към мен над малкото му рамо, сякаш почти се извинява. — Не искаш да отида, защото си лоша.
Аз се втренчвам в него за момент с внезапно натежало сърце. Вярно е. Адам ще прекара страхотно във Франция. И ще е само за четири седмици и в много отношения ще улесни живота ми. Но една мисъл остава като забит в корема ми нож. Ще го улесни, да, но ще го направи и по-празен.
Въпреки ледения студ, лъхащ от обърнатия му към мен гръб, аз се навеждам и го целувам по главата, без да обръщам внимание на напрегнатата му скованост, докато го правя. Поемам неговия прекрасен, чист аромат. Напомням си, че аз винаги ще съм неговата майка. Лиса никога няма да може да ме измести.
— Ще си помисля — казвам аз много тихо от прага, преди да загася лампата.
Правилно ще е да го пусна да отиде. Знам, че е така, но въпреки това ми се иска да заплача, докато си наливам чаша вино и се отпускам на дивана. Цял месец. Толкова много може да се промени през този месец. Адам със сигурност ще е по-висок. Тези прекрасни моменти, когато все още иска да се гушкаме и да се държим за ръце и е щастлив да е моето бебче, ще са по-редки. Докато премигна с очи, ще е станал тийнейджър, държанието му тази вечер беше предвестник за това. После ще е пораснал и ще се изнесе и ще има собствен живот, а аз сигурно още ще съм в този мизерен апартамент и ще се опитвам да си изкарвам прехраната в град, който не мога да си позволя, с по-малко от една шепа по-скоро познати, отколкото приятели. Знам, че в самосъжалението си преувеличавам всичко и че всъщност все още се опитвам да възприема думата бременна и отражението, което тя ще има върху моя живот. Не мислех, че Иън ще има още деца. Не се интересуваше особено първия път.