Аз съм била неговата пробна съпруга, осъзнавам аз. Двамата с Адам сме били пробното му семейство. Когато се изтъче историята на живота му, ние ще сме просто началните нишки. Няма да сме цветът.
Това е странна и тъжна мисъл, а аз не обичам странни и тъжни мисли, така че пия още вино и след това правя планове да запълня тези седмици със забавления. Може да замина за някой уикенд. Може да започна да тичам. Да се отърва от тези три-четири излишни килограма, които са се настанили на корема и бедрата ми. Да нося високи токчета. Да стана различен човек. Това е много за един месец, но съм готова да опитам. Или поне съм готова да опитам след половин бутилка совиньон блан. Преди да съм променила решението си, пиша съобщение на Иън и му казвам, че съм съгласна за почивката. Адам може да отиде. Съжалявам почти веднага, но вече нямам избор. Ако откажа, Адам ще ме намрази, а и не мога да му преча да е част и от онова семейство. Ако се опитам да го запазя единствено за себе си, само ще го накарам да се отдръпне от мен. Чувствам се по-силна, когато съм замаяна от алкохола. В момента всичко това ми се струва добра идея.
По-късно се събуждам в тъмното до леглото на Адам. Дишането ми е яростно и накъсано, докато светът около мен идва на мястото си. Той спи дълбоко, все още прегърнал с една ръка опърпаното и захабено мече Падингтън. Наблюдавам го известно време, докато неговото спокойствие става мое. Как му изглеждам в тези случаи, когато се събужда? Някаква побъркана непозната, която прилича на майка му? За момче, което никога не е сънувало кошмари, сигурно е притеснително, колкото и да твърди, че не е.
Може би трябва да тръгна на истинска терапия заради кошмарите си. Някой ден може би. Да легна ли на дивана, докторе? Ще дойдете ли и вие? О, не, разбира се, вие сте женен. Може би трябва да поговорим за вашите проблеми.
Не мога дори да се накарам да се усмихна. Адам заминава за месец. Лиса е бременна. Светът минава покрай мен, а аз изоставам. Пъхам се между леко влажните ми от пот чаршафи и си казвам да се стегна. Има и много по-лоши ситуации, в които човек може да се озове. Поне случилото се с Дейвид доказва, че все още има мъже, които мога да харесам. И което е по-важно, мъже, които може да харесат мен. Всяко зло за добро и такива неща.
Въпреки среднощната ми надъхваща лекция и радостта и обичта на лицето на Адам, когато му казвам, че ще отиде във Франция, аз все още съм нещастна, докато го гледам как тича през мелето пред вратата на училището, без дори да погледне назад. Обикновено това ме радва. Харесва ми, че е уверено дете. Но днес фактът, че веднага ме забрави, ми се струва символичен, картина на цялото ми бъдеще. Всички тичат напред, а аз съм от другата страна на портата и махам на хора, които вече не гледат назад, изоставена и сама. Замислям се за момент за това и то ми се струва толкова претенциозно, че не мога да не се засмея на себе си. Адам влезе в училището както всеки друг ден. И какво като Иън е щастлив? Това, че той е щастлив, не значи, че аз трябва да съм нещастна. И все пак думата бременна лежи в сърцето ми като оловна тежест, която не мога да повдигна, а очите ме сърбят от умора. Не бях успяла да заспя отново.
Заобиколена от викове и смях на деца и разговори на майки от Северен Лондон, ми се иска днес да отивах на работа въпреки „ситуацията с Дейвид“. Прехвърлям в ума си списъка от досадни неща, които трябва да свърша преди края на училището, и не се учудвам, че мисълта за почистване на ваната не подобрява настроението ми. Може би трябва да купя нов бански и летни дрехи, които Адам да вземе със себе си. Сигурна съм, че Иън ще се погрижи за това, но искам и аз да имам някакво участие в тази семейна почивка, от която не съм част.
Хрумва ми да купя бебешки дрешки като подарък за Лиса, но това наистина е прекалено много, прекалено рано. Новото им бебе няма нищо общо с мен. А и защо тя ще иска нещо от бившата съпруга? Майката на първото дете? Несъвършената връзка? Какво ѝ е казал Иън за мен? Колко вина ми е приписал?