Когато Адам изчезва вътре, аз се втурвам с наведена глава, за да не бъда въвлечена в разговори за летни почивки с другите майки, и отчаяно ми се пуши, но искам да завия зад ъгъла, преди да запаля. Дрехите ми сигурно така или иначе миришат на цигарен дим, но няма нужда да ме обсъждат пред училищната порта.
Усещам сблъсъка, преди да осъзная, че съм се блъснала. Внезапно раздрусване на главата ми, удар на тяло в моето, шокиран вик и после залитам назад. Успявам да се задържа на крака, въпреки че другата жена не успява. Първо виждам обувките ѝ, краката ѝ, преплетени на земята. Изящни, кремави, с ниски тънки токчета. Никакви ожулвания. Преминавам на автопилот и я сграбчвам в опит да ѝ помогна да се изправи.
— Много съжалявам, не гледах къде вървя — казвам аз.
— Не, вината е моя — изрича тихо тя с глас като разтопена кафява захар. — Аз не внимавах.
— Е, тогава и двете сме глупачки — усмихвам се аз. Едва когато става, висока, стройна и гъвкава, аз с ужас осъзнавам коя е. Това е тя.
— Това сте вие — казвам аз. Думите изхвърчат, преди да успея да ги спра. Сутринта ми драматично е преминала от лошо към по-лошо и лицето ми пламва. Тя ме гледа объркано.
— Съжалявам, не мисля, че се познаваме?
Възползвам се от малка група бебешки колички, които идват към нас откъм училището, за да скрия неудобството си, и когато те отминават, успявам да я погледна с усмивка, която се надявам да изглежда истинска.
— Не, не се познаваме. Но аз работя за съпруга ви. Е, на половин ден. Виждала съм снимката ви на бюрото му.
— С Дейвид ли работите?
Кимвам. Харесва ми това, че казва с, а не за.
— Току-що го оставих там — казва тя. — Исках да се поразходя сутринта. Светът е малък, предполагам.
Тогава тя се усмихва и наистина е ох-толкова-красива. В онзи кратък миг, в който я бях зърнала, не я бях видяла добре — въпреки че тогава бягах панически към тоалетната — и се бях надявала, че е просто фотогенична. Но не. До нея се чувствам като голяма бучка мас и прибирам една къдрица зад ухото си, сякаш това изведнъж ще ми придаде приличен вид.
Облечена съм с чифт стари дънки и суитшърт с качулка с петно от чай на ръкава и не съм докоснала лицето си дори със спирала за мигли, преди да изляза от апартамента. Тя изглежда естествено елегантна с хлабавия си кок и тънък зелен пуловер над чифт бледозелени ленени панталони. Видение в пастел, което би трябвало да изглежда претенциозно, но не е така. Мястото ѝ е на яхта някъде в Южна Франция. По-млада е от мен, може би дори още няма трийсет, но изглежда като зрял човек. А аз изглеждам като повлекана. Двамата с Дейвид сигурно са много красива двойка.
— Аз съм Адел — казва тя. Дори името ѝ е екзотично.
— Луиз. Извинете вида ми. Всяка сутрин ужасно бързам, а когато не съм на работа, предпочитам да поспя половин час повече.
— Не говорете глупости — казва тя. — Изглеждате чудесно. — Поколебава се за момент и аз тъкмо смятам да я изпреваря и да ѝ спестя търсенето на начин да се сбогува и да продължи деня си, когато тя добавя: — Вижте, дали ще искате да изпием по едно кафе? Сигурна съм, че видях едно кафене на ъгъла.
Идеята не е добра. Знам го. Но тя ме гледа с толкова надежда, а любопитството ми е огромно. Това е съпругата на мъжа-от-бара. Дейвид е женен за това красиво създание и въпреки това ме целуна. Разумът ми казва да се извиня и да си тръгна, но аз, разбира се, не го правя.
— С удоволствие. Но не в онова кафене. След десет минути ще е пълно с майките от училището, а аз предпочитам да си спестя това. Освен ако не обичате плачещи бебета и кърма с кафето си.
— Не, не мисля — разсмива се тя. — Водете, аз ще ви следвам.
Озоваваме се в двора на „Коста кафе“ с чаши капучино и парчета морковена торта, за които Адел настоява да плати. Вече е почти десет и сутрешният хлад си отива, а слънцето напича — аз примижавам леко, защото то грее ниско и ярко над рамото ѝ. Запалвам цигара и предлагам и на нея, но тя не пуши. Разбира се, че не пуши. Защо да го прави? Но изглежда, няма нищо против моята цигара и двете започваме любезен разговор, като аз я питам как свиква с новото място. Тя отговаря, че къщата им е красива, но мисли да ремонтира някои от стаите, за да са по-светли, и тази сутрин смятала да отиде да вземе мостри на боите. Казва ми, че котката им умряла, което не било много добро начало, но сега, когато Дейвид е започнал работа, вече са си създали някакъв установен ред. Казва, че все още се ориентира. Свиква с новия район. Всичко, което изрича, е очарователно, с нотка на обезоръжаваща свенливост. Тя е прекрасна. Толкова ми си искаше да е ужасна и злобна, но не е. Чувствам се наистина ужасно заради Дейвид и би трябвало да искам да съм на двеста километра от нея, но тя е невероятна. От хората, които не можеш да спреш да гледаш. Малко като Дейвид.