— Имате ли приятели в Лондон? — питам аз. Мисля, че това е много вероятно. Почти всички имат по някой стар приятел в столицата, останал от училище или колежа, който ги е добавил във Фейсбук. Дори и да не е родният ти град, Лондон е място, на което се озовават много хора.
— Не. — Адел поклаща глава и свива леко рамене, като прехапва за миг долната си устна и отвръща поглед. — Всъщност никога не сам имала много приятели. Някога имах най-добър приятел… — Гласът ѝ заглъхва и за момент ми се струва, че дори не си спомня, че съм тук, но после очите ѝ се връщат към моите и тя продължава, оставяйки тази история неразказана. — Но нали знаете. Живот — свива рамене тя.
Аз се замислям за моите останки от приятелства и разбирам какво иска да каже. С напредването на годините приятелските кръгове стават все по-малки.
— Запознах се със съпругите на съдружниците и те ми се струват мили — продължава Адел, — но са доста по-възрастни от мен. Предложиха ми да им помагам с благотворителна дейност.
— Напълно подкрепям благотворителността, но това съвсем не е като една приятна вечер в кръчмата — казвам аз. Говоря, сякаш животът ми е пълен с приятни вечери навън, вместо спокойни вечери сама, и се опитвам да не мисля за последната ми приятна вечер навън. Целувала си се със съпруга ѝ — напомням си аз. — Не можеш да си ѝ приятелка.
— Слава богу, че се запознах с теб — усмихва се тя и отхапва от тортата. Яде с наслада и това ме кара да не се чувствам толкова зле заради начина, по който се нахвърлям на моята.
— Мислиш ли да започваш работа? — питам аз. Причините ми са отчасти егоистични. Ако иска да работи със съпруга си, с мен е свършено.
Тя поклаща глава.
— Знаеш ли, освен няколко седмици в един цветарски магазин, което свърши много зле, никога не съм работила. Сигурно ти звучи малко глупаво и наистина е странно и малко смущаващо, но… ами… — Тя се поколебава за момент. — Когато бях по-малка, имах някои проблеми, случиха се неща, които трябваше да преодолея, и това отне доста време, а сега нямам представа откъде бих могла да започна с нещо подобно на кариера. Дейвид винаги се е грижил за мен. Имаме пари и дори и да намеря работа, ще имам чувството, че я крада от някого, който се нуждае от нея и вероятно може да я върши по-добре от мен. Мислех, че може би ще имаме деца, но това не се случи. Поне все още не.
Странно е да чуя името му от нейните устни. Не би трябвало да е, но е така. Надявам се, че няма да ми каже колко упорито се опитват да имат деца, защото тази сутрин това може да ме изкара извън равновесие, но тя сменя темата, като ме пита за моя живот и за Адам. Облекчена, че ще говорим за нещо, което не е свързано с Дейвид и бременност, аз скоро ѝ разказвам своята кратка и не толкова кратка история по начина, по който го правя — прекалено рано и прекалено открито — като разказвам така, че най-лошите неща да звучат смешно, а най-хубавите още по-смешно, и Адел се смее, докато аз пуша и жестикулирам, като препускам през брака и развода си, ходенето ми насън, кошмарите през нощта и удоволствието да си самотна майка, всичко това предадено със смешни случки.
В единадесет и половина, когато два часа някак са отлетели, ни прекъсва звук от старото звънене на нокия и Адел бързо изважда телефона от чантата си.
— Здрасти — казва тя и изрича само с устни към мен Съжалявам. — Да, добре съм. Навън съм да потърся мостри на бои. Реших да пийна едно кафе набързо. Да, ще взема и това. Да, дотогава ще съм се прибрала.
Дейвид е, не може да не е. С кого друг може да говори? Разговорът е кратък, като тя е навела глава надолу, докато говори тихо в телефона, сякаш е във влака и всички могат да я чуят. Едва когато приключва, аз осъзнавам, че не ме е споменала, което ми се струва малко странно.
— Това не е телефон, а музейна реликва — казвам аз, загледана в малката черна тухличка. — Колко е стар?
Тогава Адел се изчервява, при нея няма петна, а само наситено розово-червено разцъфтява на мургавата ѝ кожа.
— Върши това, което трябва. Ей, трябва да си разменим номерата. Хубаво ще е пак да се видим така.
Адел, разбира се, е просто любезна, така че рецитирам номера си и тя внимателно го записва в телефона си. Никога вече няма да се видим така. Прекалено сме различни. След телефонния разговор тя е по-мълчалива и двете започваме да събираме нещата си, за да си тръгнем. Аз не мога да откъсна очи от нея. Тя е като някакво крехко, неземно същество. Движенията ѝ са изящни и прецизни. Дори и след падането си на улицата Адел изглежда безупречно.