Выбрать главу

Изкушавам се да изпия още една чаша от забраненото вино, но устоявам. Вече съм в достатъчно сълзливо настроение и не бих могла да преживея още едно скарване. Може би на сутринта всичко отново ще е наред. Ще купя друга бутилка и той изобщо няма да разбере, че съм пила.

Стоя загледана към градината и накрая загасвам външните лампи и се изправям пред отражението си в прозореца. Аз съм красива жена. Грижа се за себе си. Защо той вече не може да ме обича? Защо след всичко, което направих за него, животът ни не можа да е такъв, какъвто се надявах, какъвто исках да бъде? Имаме много пари. Той има кариерата, за която бе мечтал. Аз винаги съм се опитвала да бъда идеалната съпруга и да му осигуря идеалния живот. Защо не може да забрави миналото?

Позволявам си още няколко минути самосъжаление, докато бърша и лъскам мраморните повърхности, след това поемам дълбоко въздух и се стягам. Трябва да спя. Да спя истински. Ще взема хапче и то ще ме приспи. Утре ще е различно. Ще му простя. Както винаги.

Обичам съпруга си. Обичам го от момента, когато го видях за първи път, и никога няма да престана да го обичам. Няма да се откажа. Не мога.

Луиз

Без имена, става ли? Без професии. Без скучни разговори за живота. Да говорим за истински неща.

— Ти наистина ли каза това?

— Да. Е, не — отговарям аз. — Той го каза.

Лицето ми пламти. В четири и половина преди два дни, с първия непозволен следобеден „Негрони“, това звучеше романтично, но сега ми се струва като нещо от евтина любовна трагикомедия. Трийсет и четири годишна жена влиза в бар и е омаяна от мъжа на мечтите си, който се оказва новият ѝ шеф. Господи, искам да умра, толкова е ужасно всичко това. Каква каша.

— Разбира се, че го е казал той. — Софи се разсмива и веднага се опитва да се спре. — Никакви скучни разговори за живота. Като… ами не знам, незначителния факт, че съм женен. — Тя вижда лицето ми. — Съжалявам. Знам, че всъщност не е смешно, но до известна степен е. И знам, че си загубила тренинг в цялото нещо с мъжете, но как можа от това да не разбереш, че е женен? Няма да споменавам факта, че е новият ти шеф. Това е просто лош късмет.

— Наистина не е смешно — казвам аз, но се усмихвам. — Както и да е, женените мъже са твой специалитет, не мой.

— Вярно е.

Знаех си, че Софи ще ме накара да се почувствам по-добре. Двете се забавляваме, когато сме заедно. Смеем се. Тя е актриса по професия — въпреки че никога не говорим за това, че освен двата трупа по телевизията не е играла нищо от години — и въпреки любовните си връзки е женена за музикален мениджър от цяла вечност. Запознахме се на курсовете за бъдещи родители и въпреки че животът ни е много различен, се сприятелихме. Седем години по-късно все още пием вино заедно.

— Но сега и ти си като мен — казва тя и ми намига весело. — Спиш с женен мъж. Вече не се чувствам толкова зле.

— Не съм спала с него. И не знаех, че е женен.

Това последното не е съвсем вярно. Към края на вечерта вече имах доста добра представа. Настойчивото притискане на тялото му в моето, докато се целувахме със замаяни от джина глави. Внезапното отдръпване. Вината в очите му. Извинението. Не мога да направя това. Всички признаци бяха налице.

— Добре, Снежанке. Просто се вълнувам, че почти си се изчукала. Колко време стана?

— Наистина не искам да мисля за това. Като ме депресираш допълнително, няма да помогнеш в настоящото ми затруднение — отговарям аз и отпивам от виното си. Имам нужда от още една цигара. Адам е в леглото, дълбоко заспал, и няма да се размърда, докато не стане време за закуска и училище. Мога да се отпусна. Той не сънува кошмари. Не върви насън. Благодарна съм поне за това.

— А всичко така или иначе е по вина на Микейла — продължавам аз. — Ако се беше обадила, че няма да дойде, преди да стигна там, нищо от това нямаше да се случи.

Обаче Софи има право. Мина много време, откакто съм флиртувала с мъж, да не говорим да се напия и да целувам някого. Нейният живот е различен. Винаги е заобиколена от нови и интересни хора. Креативни хора, които живеят по-свободно, пият до късно и живеят като тийнейджъри. Но аз съм самотна майка в Лондон, която изкарва прехраната си като секретарка на непълен работен ден, и не мога да кажа, че това ми дава възможности да захвърля предпазливостта на вятъра и да излизам всяка вечер с надеждата да срещна някого, да не говорим за Мистър Перфектен, а не искам да се занимавам с Тиндър или Мач, или други такива сайтове. Донякъде съм свикнала да съм сама. Отложила съм всичко за известно време. Известно време, което се превръща в неумишлено избран начин на живот.