— Е, беше ми много приятно да се запознаем — казвам аз. — Следващия път ще се опитам да не те събарям на земята. Късмет с боядисването. — Моментът на близост е отминал и сега сме две почти непознати, които се чувстват малко неловко.
— Наистина беше приятно — казва тя и внезапно докосва с ръка моята. — Наистина. — Поема си рязко въздух, колебаейки се. — Знам, че ще прозвучи глупаво… — Изглежда притеснена, една пърхаща, ранена птичка. — Но предпочитам да не споменаваш това пред Дейвид. Че сме пили кафе. Всъщност сигурно ще е по-лесно изобщо да не споменаваш, че сме се запознали. Той може да е малко странен за смесването на живота на работа и живота вкъщи. Той… — Тя търси подходящата дума — разделя всичко. Не бих искала да… ами просто ще е по-лесно, ако не кажеш нищо.
— Разбира се — отговарям аз, въпреки че съм учудена. Права е, наистина звучи глупаво — не глупаво, а странно. Дейвид е толкова спокоен и очарователен. Защо ще има нещо против? А ако е така, то какъв брак е това? Мисля си, че по-скоро трябва да се радва, че си е намерила приятелка. По някакъв странен начин обаче изпитвам облекчение. За мен вероятно също е по-добре той да не знае. Ако утре се появя на работа и кажа, че съм пила кафе с жена му, може да си помисли, че съм някаква побъркана преследвачка. Аз бих си помислила точно това.
Адел се усмихва и аз виждам как облекчението преминава през нея, когато раменете ѝ се отпускат сантиметър надолу и тя отново е спокойна. След като тя си тръгва, а аз се отправям към апартамента, за да се заема с чистенето на ваната, ми хрумва, че е хубаво, че се запознах с нея. Харесвам я. Поне така си мисля. Тя е сладка, без да е прекалено сладка. Изглежда естествена. Изобщо не така надменна, както очаквах от снимките ѝ. Може би сега, когато я познавам, няма да намирам съпруга ѝ толкова привлекателен. Може би ще успея да спра да мисля за онази целувка. Отново започвам да се чувствам виновна. Тя е мила жена. Но не мога да ѝ кажа, нали? Бракът им не е моя работа. Така или иначе сигурно никога повече няма да я видя.
10
Адел
Бях забравила какво е усещането да си щастлив. Толкова дълго всичко се върти около щастието на Дейвид — как да оправя мрачните му настроения, как да го спра да пие, как да го накарам да ме обича — че някъде сред всичко това моето щастие беше помръкнало. Дори и фактът, че имам Дейвид, не ме правеше щастлива. А това е нещо, което никога не съм мислила, че е възможно.
Но сега в мен избухват фойерверки. Фонтани от цветна радост. Сега имам Луиз. Нова тайна. Тя е забавна и остроумна. Глътка свеж въздух след пустинните ветрове на ограничената компания на многобройни докторски съпруги. Тя е по-хубава, отколкото си мисли, и ако свали три-четири килограма, ще има прекрасна фигура. Не слаба и момчешка като мен, а с извивки и женствена. Освен това е силна, смее се на събития от живота си, за които други хора биха искали съчувствие или съжаление. Тя наистина е прекрасна.
Поглеждам разсеяно към линиите боя, нарисувани на стената в спалнята — различни нюанси на зелено с подходящо скъпи имена. Pale Eau de Nil, Vert de Terre, Tunsgate Green, Olive Smoke. Нито един от тях човек не би могъл да познае само по името. Харесват ми. В редица един до друг тези цветове биха могли да са листата на дърветата в някоя гора. Но не мога да избера победител, умът ми е прекалено зает с всичко, което двете с Луиз можем да направим заедно, за да се съсредоточа в боядисването.
Тя работи само три дни в седмицата. Това оставя достатъчно време за излизане по женски. Може би фитнесът. Определено. Мога да ѝ помогна да свали малкото излишни килограми и да подобри мускулния си тонус. Може да я накарам да се откаже от пушенето. Това ще е добре, а и не мога да си позволя косата и дрехите ми да миришат на цигарен дим. Това ще ни издаде. Дейвид ще разбере, че имам нова приятелка, и това няма да му хареса.
Може да пием вино в градината заедно или може би навън в едно от онези малки бистра на Бродуей и ще говорим, и ще се смеем както днес. Искам да знам всичко за Луиз. Вече съм омагьосана от нея. Изгубена съм в забавленията, които си представям, че ни предстоят.
Оставям малките кутийки боя и отивам да направя каничка ментов чай. Наблъсквам едно от хапчетата на Дейвид в канала на кухненската мивка и пускам водата, за да съм сигурна, че ще изчезне напълно.
Изнасям чая си на слънце в градината. Малко след дванайсет е, така че имам доста време преди следващото обаждане на Дейвид и искам да се насладя на това, че няма какво друго да правя, освен да се наслаждавам на обзелото ме прекрасно чувство и да съставя план. Знам, че Луиз няма да каже на Дейвид за срещата ни. Тя не е такава. И знае, че и за двете ни няма да е добре.