Беше толкова лесно да се срещна с нея благодарение на картата, която Дейвид донесе вкъщи от работа, с внимателно нанесени бележки с нейната помощ и познания за района. Аз навигирах, докато той шофираше в неделя следобед, за да посети всяко едно от отбелязаните места, и забелязах как бутиците преминават в магазини за един паунд и заковани витрини само през няколко улици. Подлезите, през които никой разумен човек, освен наркоманите, не би минал. Групата очукани общински блокове само на около миля от великолепната ни къща. Също така видях началното училище с цветя в ярки цветове, нарисувани на стените. Прочетох надрасканата от Дейвид бележка отстрани до мястото.
След това беше лесно.
Две непознати се сблъскват.
Тя изобщо не заподозря нищо.
11
Тогава
Дейвид беше чакал на телефона поне десет минути, докато я намериха високо на едно дърво до езерото да се смее с Роб. Изражението на пухкавото лице на сестра Марджъри е ужасено при вида на двамата, седнали безгрижно между клоните, докато им вика да слязат веднага. Адел няма нужда от подканяне — сърцето ѝ подскача при мисълта, че ще говори с Дейвид — а Роб промърморва кисело нещо за застраховка и клиенти, които умират при падане, преди да се престори, че се подхлъзва на дебелата, груба кора, което кара Марджъри да изпищи по начин, който е много против духа на спокойствие в „Уестландс“.
Те се разсмиват като непослушни деца, но Адел вече се спуска нетърпеливо надолу, без да я е грижа къде се драска коремът ѝ, когато тениската ѝ се събира нагоре. Тя се затичва бързо по тревата и влиза в къщата, без да забавя ход по коридорите. Лицето ѝ е зачервено, а очите ѝ искрят. Дейвид чака. Има чувството, че е минала цяла вечност от последното му обаждане.
В Центъра не са позволени мобилни телефони, контактите с външния свят са контролирани, а вероятно така или иначе няма сигнал, но Дейвид се обажда редовно. Обаче тази седмица отново беше в болница заради ръката си. Когато стига до малкия офис и грабва стария телефон, закрепен на стената, часовникът, който той не може да носи, се поклаща на ръката ѝ като широка гривна. Прекалено голям и мъжки е за нея, но не я е грижа. Когато носи часовника му, има чувството, че той е с нея.
— Здрасти! — казва задъхано тя и прибира разрошена коса от лицето си.
— Къде беше? — пита той. Връзката е лоша и Дейвид звучи толкова далечен. — Започнах да се притеснявам, че си избягала или нещо подобно. — Той говори шеговито, но зад думите му прозира загриженост. Адел се разсмива и чува задъханото му учудване от другата страна на линията. Не се беше смяла с него, откакто това се бе случило.
— Не говори глупости — казва тя. — Къде да избягам? Навсякъде са само хълмове. И съм гледала „Американски върколак в Лондон“, нали помниш? Няма да се скитам из безкрайната пустош сама. Там, навън, може да има всичко. Как беше в болницата? — пита тя. — Ще ти присадят ли кожа?
— Така казват. Но всъщност не ме боли. По-зле беше по краищата, но сега много се успокои. Не се тревожи за мен. Постарай се да се оправиш и да се прибереш у дома. Липсваш ми. Можем да започнем отначало. Далече от всичко, ако искаш.
— И женени — казва тя и се усмихва. — Да го направим колкото може по-скоро.
Както казва Роб, защо да не е щастлива? Защо да се чувства толкова зле заради това че е щастлива? Не може да се сгодиш на седемнайсет, беше казал баща ѝ. На седемнайсет не знаеш какво искаш. А и той е прекалено стар. Какъв е този двайсет и две годишен, който иска да се занимава с тийнейджърка?
Но баща ѝ грешеше. Тя искаше Дейвид, откакто се помнеше. Всичко беше там, в сините му очи, от момента, в който за първи път бе погледнала в тях. Майка ѝ никога не бе казвала много, като само бе отбелязала, че фермата ще му бъде отнета заради баща му пияницата, който бе успял да съсипе всичко, и отсъстващата му майка и той няма да има пукната пара. Той е от „лошо семейство“. Имаше толкова много начини да се каже неподходящ за идеалното ни момиче, без всъщност да се изрекат тези думи. Може би всичко, което казваше майка ѝ, е вярно, но Адел знае, че то няма нищо общо с това кой всъщност е Дейвид. Никога не бе имало нищо общо.
Тя го бе обикнала, когато, осемгодишна, играеше сред полята и го наблюдаваше, докато работи, и продължаваше да го обича и сега. Той ще стане лекар. Вече няма нужда да се притеснява за студентския си заем. Ще бъде неин съпруг, а тя бе наследила всичко. Неодобрението на родителите ѝ вече няма значение и тя няма да си позволи да се чувства виновна за това. Родителите ѝ ги няма и както казва Роб, това да иска и тя да си бе отишла с тях, няма да промени нищо. Единственият път е напред.