— Звучиш добре. По-добре. — Говори подозрително. Малко предпазливо, сякаш не може съвсем да се довери на очевидно приповдигнатото ѝ настроение и в това няма нищо чудно. Последния път, когато се бе обадил, тя почти не бе говорила, но това беше преди десет дни и много неща са се променили оттогава.
— Чувствам се по-добре — казва Адел. — Мисля, че беше прав. Това място ще ми се отрази добре. — О, също така — добавя тя почти сякаш току-що ѝ е хрумнало — намерих си приятел. Казва се Роб. На моите години е. Много е забавен, през цялото време ме кара да се смея на хората тук. Мисля, че си помагаме един на друг. — Залива го с думи, но не може да се спре. Освен това малко се притеснява. Сякаш след всичко случило се Роб по някакъв начин е предателство спрямо Дейвид. Което е глупаво, защото то е нещо съвсем друго. Само защото обича Дейвид, не значи, че не може да харесва Роб. — Трябва да се запознаеш с него някой ден. Мисля, че и ти много ще го харесаш.
12
Адел
След обаждането му следобед имам повече енергия. Казва, че ще се прибере късно. Очевидно ще се среща с две благотворителни организации, чрез които може да помага за някои възстановяващи се пациенти в общинската болница.
В отговор на неловките му, накъсани изречения аз промърморвам всички правилни неща, но си представям точно какво ще си помислят тези наркомани от високите блокове в бедняшките квартали, когато Дейвид — със своя фалшив външен вид на човек от средната класа, върху който той толкова упорито беше работил по време на обучението си по медицина и който сега е пропит в кожата му като байц — се появи да говори с тях за проблемите им. Мога само да си представя колко ще се смеят за негова сметка, когато си тръгне. Както и да е, това е личното му наказание и е много удобно за плановете ми. Вече имам планове. Тази мисъл кара сърцето ми да се вълнува.
За момент почти ми става мъчно за него, но след това си спомням, че може дори да не е истина. Може да отива да се напие или да се срещне с някого, или каквото и да било. Няма да е за първи път, независимо от новото начало. И преди е имал тайни. Но нямам време да го проверявам. Не и днес. Умът ми е прекалено зает, прекалено съсредоточен върху други неща.
Казвам му, че съм избрала няколко цвята за спалнята и че според мен ще му харесат. Той се преструва, че го интересува. Казвам му, че съм взела хапчетата си, за да му спестя необходимостта да попита. Мисля, че ако можеше, щеше да идва у дома да ме гледа как ги гълтам, но вместо това трябва да приема лъжите ми за истина. Иска да съм покорна. Бях се наслаждавала на няколкото ни дни на почти доволство, но това не може да продължи. Не и ако ще спасявам любовта ни. Обаче засега се преструвам, че се съобразявам. Организирам нещата. Трябва само да съм смела. Правила съм го и преди. Мога да го направя отново.
Когато приключваме разговора, аз отивам в спалнята и правя цветните линии на стената по-дебели и по-дълги. Върху тях пада слънчева светлина на петна и от другия край на стаята изглеждат, сякаш са всички цветове в една гора. Определено приличат на листа. Може би трябва да добавя и малко светлокафяво и жълто, но вече е много късно. Зеленото ще трябва да свърши работа. Поглеждам към стената и мисля за листа и дървета, както ще направи и Дейвид. Мисля си, че може би той мисли само за това. Не вижда дървото заради гората.
Измивам ръцете си, като почиствам досадни изсъхнали пръски, които са полепнали по кожата ми, и след това слизам в мазето. Под ръководството на Дейвид хамалите бяха свалили няколко кашона направо тук, долу. Той не ме попита къде ги искам, но всъщност знае, че не ме е грижа. Не и истински. Миналото е минало. Защо през цялото време да разравяме гробове? Не съм поглеждала в тези кашони от години.
Под земята, далече от прозорците и слънчевата светлина, е хладно и върху мен грее само една жълта крушка, докато оглеждам кашоните, опитвайки се да намеря правилния. Никой не се интересува как изглеждат мазетата. Мръсотията на голите стени в някои отношения по-честно отразява душата на една къща.
Пристъпвам внимателно, за да не изцапам дрехите си. Пръските от боя не са проблем, но прахта може да породи въпроси. Дейвид знае, че не обичам къщата да е мръсна. Не искам да пита откъде е дошла прахта. Не искам да го лъжа повече, отколкото се налага. Аз го обичам.