Намирам онова, което търся, до най-далечната влажна стена, където бледата светлина едва достига. Четири кашона един върху друг, по-износени от по-ярко кафявото на останалите, които сме оставили тук — излишни книги, стари папки, такива неща — с много по-стари, набръчкани страни. Самите кашони са стари, нищо в тях никога не е разопаковано, а картонът е по-дебел и поздрав. Здрави кашони, в които да се скрият останките от животи. Всичко, което е спасено от изгорялото крило на една къща.
Свалям най-горния кашон внимателно на пода и надничам вътре. Мисля, че са сребърни свещници. Някакви съдове. Изящна кутия за бижута. Продължавам нататък. Отнема ми известно време да открия онова, което търся. То е скрито сред разни снимки, албуми и книги, които са избегнали пламъците, но въпреки това миришат на изгоряло. Не миришат на дим. Миризмата на дим е приятна. Тези миришат на нещо унищожено, почерняло и мрачно. Прехвърлям снимки, които шумолят в ръцете ми, но на една зървам лицето си, по-пълно, грейнало в младостта си, усмихнато. Може би на петнайсет. Това е лицето на непозната. Не му обръщам внимание и продължавам търсенето. Някъде тук е. Скрих я, където знам, че Дейвид няма да погледне, сред останките, които знае, че са само мои.
Тя е чак на дъното, под всички боклуци, но не е повредена. Старата тетрадка. Тайните на занаята, така да се каже. Тънка е — откъснах последните няколко страници преди години, защото някои неща трябва да останат тайна — но е здрава. Затаявам дъх, докато я отварям, и останалите страници са хладни и леко извити от прекараните на тъмно и влажно години, което им придава текстурата на крехки есенни лица. Написаното на първата страница е прилежно — четливо и подчертано. Инструкции от друг живот.
Ощипвам се и казвам БУДЕН СЪМ на всеки час.
Докато гледам тези думи, имам чувството, че са написани преди минути, и виждам двама ни да седим под дървото, бризът е прекрасен и по езерото се образуват леки вълнички. Всичко е живо и истинско, а не спомен от преди десет години, и странна, остра болка пронизва стомаха ми. Поемам дълбоко въздух и я потискам.
Връщам кашоните на мястото им точно както ги бях намерила, и взимам тетрадката горе като някакъв крехък древен текст, който може да се разпадне в ръцете ми, когато върху него попадне светлина, а не като евтина тетрадка, донесена от „Уестландс“ преди всичките тези години.
Точно от нея има нужда Луиз. Нямам търпение да я споделя с нея. Тя е моята тайна, а скоро ще бъде нашата тайна.
В крайна сметка Дейвид не закъснява прекалено и влиза през вратата в седем и пет. Кухнята е изпълнена с аромата на готвене — прекарах времето, докато го чакам, в приготвяне на едно чудесно тайландско къри — но аз го издърпвам нагоре по стълбите, за да види цветовете в спалнята.
— Какво мислиш? — питам аз. — Не мога да избера между Лятно тревистозелено вляво и Горска мараня вдясно. Нито едно от двете не е истинското име на боята, но той никога няма да разбере. Измислих ги в момента. Може би е престараване или заради прекаленото вълнение. Но дори не съм сигурна дали изобщо ме чува. Втренчил се е в лентите, които греят на избледняващата слънчева светлина. Той вижда в тях всичко, което видях и аз.
— Защо тези цветове? — пита той. Гласът му е безизразен. Равен. Мъртъв. Обръща се да ме погледне и аз виждам всичко в студените му очи. Всичко, което стои между нас.
Добре — мисля си аз и се стягам да посрещна гнева или мълчанието, които ще последват, подготвяйки горчиви отговори, с които да се бия.
И сега всичко ще започне.
13
Луиз
Дейвид е в офиса си, преди да успея да стигна на работа, и когато отивам да закача палтото си, Сю повдига вежди и поклаща глава.
— Някой е станал от леглото с погрешния крак тази сутрин.
За момент си мисля, че има предвид мен, защото сигурно изглеждам уморена и сърдита. Кошмарите ми ме събудиха и след това лежах в леглото и мислих за бременността на Лиса — все още не мога да мисля за това като за новото бебе на Иън — и месеца, през който Адам няма да е тук, и когато стана седем часът, изпих три кафета и изпуших две цигари и бях в ужасно лошо настроение. По някакъв начин тази бременност на Лиса ме върна към всички онези ужасни чувства, които изпитвах, когато Иън ме напусна, и щастието му ми се струва като ново предателство, което знам, че е глупаво, но въпреки това се чувствам така. Обаче Сю няма предвид мен, а Дейвид.