— Дори не каза добро утро — продължава тя, докато ми налива чай. — А досега го мислех за доста чаровен.
— Всички имаме лоши дни — отговарям аз. — Може би не е от хората, които обичат да стават рано сутрин.
— Тогава да не идва тук толкова рано. Изглежда, е заел мястото ти на ранно пиле.
Права е. Свивам рамене и се усмихвам, но сърцето ми бие лудо. Дали Адел му е казала, че е пила кафе с мен? Дали той седи вътре и ме диагностицира като някаква обсесивна преследвачка и се подготвя да ме уволни? Почти се гърча от вина. Независимо от това дали тя му е казала, или не, аз трябва да го направя. В живота ми има прекалено много други проблеми, за да пазя тайна и заради жена му. Не е като да я познавам истински, а той ми е шеф. А и всъщност нямах друг избор, освен да отида на кафе с нея. Тя ме покани. Какво трябваше да кажа? Спомням си изражението ѝ, притеснено и смутено, когато ме помоли да не споменавам нищо за срещата ни, и за момент изпитвам съмнения. Тя изглеждаше толкова уязвима. Но трябва да му кажа. Трябва. Той ще разбере. Сигурна съм, че ще разбере.
Трябва да приема последствията и да му кажа, така че вместо да прочета бележките на Мария от вчера, спретнато написани и разпечатани както винаги, аз отивам и чукам на вратата, а сърцето ми се е качило в гърлото. Отварям, без да изчакам отговор, и влизам бързо. Увереност. Това е начинът да подходя към проблема.
— Има нещо, което трябва…
— По дяволите! — извиква Дейвид, прекъсвайки ме. Той дърпа дебелото фолио от бурканче скъпо кафе — не обичайното за клиниката, а донесено от вкъщи — и когато се обръща, кафява струйка се пръска по шкафчето.
— За бога, не можеше ли да почукаш?
Не съм сигурна дали някога съм виждала човек да гледа с убийствен поглед, но го виждам сега. Агресията и гневът в тона му ме карат да се почувствам, сякаш са ми зашлевили шамар.
— Почуках — промърморвам аз. — Съжалявам, ще донеса кърпа.
— Аз ще го направя — сопва се той и изважда кърпички от една кутия на бюрото. — С мокра кърпа ще стане по-лошо.
— Поне не падна на килима. — Опитвам се да звуча бодро. — Станалото станало.
— Искаш ли нещо? — Той ме поглежда втренчено и ми се струва като непознат. Студен. Далечен. Не е останало нищо от естествения чар и топлота от преди. Нервите ми се опъват и гърлото ми се свива. Сега в никакъв случай няма да му кажа за кафето с Адел. Не и когато е в такова настроение. Не си спомням кога за последен път така съм разгневявала някого, без изобщо да направя нищо. Това някаква друга негова страна ли е? В главата ми се промъква една мисъл. Затова ли Адел пази приятелите си в тайна?
— Исках да попитам дали да направя кафе — отговарям аз, като се опитвам да запазя увереността си. — Но виждам, че всичко е под контрол. — Обръщам се и излизам, затваряйки тихо вратата след себе си. Това е най-близкото до гневно излизане, което мога да си позволя, като в същото време запазя работата си, но когато сядам, треперя от гняв. Не съм направила нищо лошо. Как смее да ми говори така? Да ме кара така да се страхувам?
Каквато и вина да чувствах заради кафето с Адел, тя избледнява, докато се гневя. Какво всъщност се е случило между нас с Дейвид? Една глупава целувка? Това беше всичко и с всеки изминал ден все повече ми се струва като сън, който не се е случил. Фантазиране. А двете с Адел вероятно в някакъв момент ще се срещнем. На коледното празненство или нещо подобно. Така че какво значение има, че случайно вече сме се запознали?
— Казах ти — обажда се Сю, идва до бюрото ми и оставя забравения чай. — Не го приемай лично. Знаеш какви са мъжете. В сърцата си всички са сърдити деца. — Тя се навежда към мен. — Особено богатите и разглезените.
Разсмивам се, въпреки че все още съм обидена от начина, по който той се отнесе с мен.
Стой настрани, Луиз — казвам си аз, докато включвам компютъра и започвам деня. — И си върши работата. Така или иначе никога повече няма да се видиш с Адел, а Дейвид е просто твой шеф.
Семейство Хокинс пристигат следобеда и е очевидно, че пациентът, двадесет и една годишният Антъни Хокинс, не иска да е тук. Родителите му са търпелива двойка от висшите кръгове на средната класа, в средата или към края на петдесетте, придружени от облак аромати — скъпа пудра за лице, одеколон, парфюм. Те са добре облечени, той е с костюм, а тя носи перли с дизайнерската си блуза и пола, но виждам умората в очите ѝ. Завеждам ги в чакалнята, която е като стаята за гости в ексклузивен клуб, и тя сяда на фотьойл с висока облегалка, кацвайки на ръба. Съпругът ѝ остава прав, с ръце в джобовете, и ми благодари високо. Въпреки самоуверената си любезност и той не иска да е тук дори повече от своя син.