Антъни Хокинс е слаб, прекалено слаб, и се върти и потрепва, а очите му, пълни с някакъв първичен непокорен гняв, изглеждат несигурни на лицето му. Те са като онези подскачащи очи на някои детски играчки, които се клатят леко и сякаш не се фокусират, поне не и върху нещо, което всички останали виждаме. Той изобщо не ме поглежда. Дори и да не знаех, че е пристрастен към хероина, не беше нужно човек да е гений, за да се досети. Антъни Хокинс можеше да бъде изобразен на плакат за пристрастени. Той изглежда готов да избухне, но виждам, че това е предимно страх. Въпреки това стоя по-далече. Страхът не е пречка за насилието и аз винаги съм по-предпазлива с насочените от съда пациенти.
— Не искам да го правя — промърморва той, когато Дейвид идва да го извика в офиса си. — Нямам никакъв проклет проблем. — Акцентът на Антъни Хокинс е от частно училище.
— Родителите ти могат да изчакат тук — казва Дейвид. Той е любезен, но твърд. Няма никаква следа от предишното му ужасно настроение, но все още изобщо не ме поглежда. — Само за един час е. Няма да ти навреди. — Свива леко рамене и се усмихва на Антъни със своята обезоръжаваща, чаровна усмивка. — И да се надяваме, че така няма да отидеш в затвора. — Тогава Антъни се съсредоточава върху него, предпазливите му, потрепващи очи на наркоман са пълни с подозрение, но тръгва след Дейвид като осъден към бесилото.
Щом вратата се затваря зад него, виждам как раменете на мисис Хокинс се отпускат, когато фасадата ѝ от престорена смелост се пропуква, и аз изпитвам съжаление към нея. Каквото и да е направил или да не е направил Антъни, то се е отразило на родителите му, а не много отдавна той е бил просто малко момче като Адам. В очите на майка си може би все още е. Правя чай за двамата — чашите за клиенти, не обикновените за служителите — и им казвам, че д-р Мартин е много уважаван психиатър. Не отивам толкова далече, че да заявя, че ще помогне на сина им — не можем да даваме обещания — но исках да кажа нещо и виждам благодарността в очите на жената, сякаш притиска думите ми до гърдите си за успокоение.
Несигурността на този свят ме кара да помисля за Адам и в момент на майчинска параноя, внезапно притеснена, че може да е имало проблем в училище или в следобедния клуб, а телефоните в клиниката да са били заети, аз ровя в чантата и проверявам мобилния си, но нямам пропуснати обаждания — всичко, разбира се, е наред както обикновено — но имам съобщение. От Адел е. О, по дяволите. Защо не му казах?
Ако не си на работа утре, искаш ли да направим нещо заедно? Помислих си, че може да отидем във фитнеса? Имат сауна и басейн, така че може да е отморяващо. Мога да ти взема пропуск за един ден. Ще ми е приятно да имам компания! А
Втренчвам се в съобщението. Какво, по дяволите, ще правя сега? Не очаквах тя изобщо да се свърже с мен. Пръстите ми потрепват над бутоните. Може би трябва да не обръщам внимание на съобщението. Със сигурност трябва да не му обърна внимание. Но това ще е грубо и тогава ще се чувствам неудобно и с двамата. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Почти пращам съобщение на Софи да я попитам за съвет, но се отказвам. Знам какво ще каже, а ако ѝ кажа, че съм приятелка с Адел, след това не мога да си взема думите обратно и тя ще иска да знае какво ще стане после. Не искам моят живот да е забавление в нейния.
Прочитам съобщението още веднъж. Трябва да отговоря. Би трябвало да приема. Искам да кажа, онова с Дейвид беше просто едно пиянско опипване, приключено и забравено. Глупава грешка от страна и на двамата. А може да се сприятеля с Адел. Имам чувството, че тя се нуждае от мен. Определено е самотна. Това се излъчваше на вълни от нея вчера. И не е единствената, въпреки че не искам да го призная. И аз съм самотна — и ужасена, че това е животът ми в близкото бъдеще. Седмици, които се сливат една с друга.
И двете с Адел сме самотни и колкото и бляскава и чаровна да е тя, само Господ знае какъв е бракът им, след като той излиза, напива се и се целува с други жени. Той каза, че обикновено не прави това, но всички говорят така, нали? А и какво друго можеше да каже? Трябва да работим заедно, което и двамата не очаквахме в онзи момент. И да, преди два дни беше чудесен, но днес е ужасен. Може би се бе държал мило, за да ме накара да мълча за цялата тази история пред д-р Сайкс? Като се замисля, тук трябва да съм на страната на Адел. Знам какво е да живееш с мъж, който те мами. Знам как ме съкруши онова разкритие и не ми харесва, че сега съм евентуалната причина за същата такава болка.