Може и да не я познавам добре, но Адел е мила. И аз я харесвам. Освен това е приятно някой да изпрати съобщение на теб да правите нещо, вместо ти да го изпращаш. Би трябвало да се видя с нея. Така е учтиво. А ако си допаднем, ще кажа на Дейвид след това. Ще кажа, че съм имала намерение да му кажа по-рано, но той е бил толкова ядосан, че не съм го направила. Това е добро решение. Вече се чувствам по-добре.
Имам само едно възражение. Защо не можеше да предложи обяд и чаша вино някъде? Мисълта за фитнеса ме кара да искам да се скрия. Не съм правила никакви упражнения от цяла вечност, като се изключи тичането около Адам, а той е на шест, така че дори вече няма много нужда и от това. Адел е толкова очевидно в добра форма, че до нея мога само да се срамувам. Дори не съм сигурна дали имам приличен екип за фитнеса. Поне не и такъв, който да ми става.
Тъкмо смятам да измисля някакво извинение и да откажа, но се спирам. Спомням си самосъжалението и решението си в пияното си състояние през уикенда да сваля няколко килограма, докато Адам го няма. Да си създам живот. Пиша съобщението, преди да имам време да се спра.
Разбира се, но съм в толкова лоша форма, така че не ми се смей!
Чувствам се доста доволна от себе си. Дейвид да върви по дяволите. Не правя нищо лошо. Отговорът идва веднага.
Чудесно. Дай ми адреса си и ще те взема. Около обяд?
Идеята бляскавата Адел да влезе в моя апартамент, кара стомаха ми да се свие почти повече от мисълта за фитнеса.
Може да се срещнем там? — отговарям аз.
Не говори глупости! Аз ще съм с колата.
Без да имам друг избор, аз примирено пиша адреса си и си отбелязвам довечера да подредя и да пусна прахосмукачката. Това, разбира се, е глупаво. Аз съм самотна майка, която живее в Лондон — Адел сигурно знае, че не живея в огромна къща — но знам, че ще се чувствам неудобно. Вероятно не толкова неудобно, колкото във фитнеса, но ей, всичко това ще е тест дали новото приятелство има бъдеше, и също така ще бъде последният пирон в ковчега на онова не-нещо между мен и Дейвид. Само един ден е. Казвам си, че всичко ще бъде наред. Какво наистина може да се обърка?
Срещата с Антъни Хокинс продължава половин час повече, но когато най-после излиза от офиса, той е по-спокоен. Все още потрепва, но определено е по-отпуснат. Докато Дейвид говори със семейството му и ги изпраща, Антъни непрекъснато поглежда към него. На лицето му е изписано смутено възхищение, въпреки че се опитва да го скрие от родителите си. Чудя се какво му е казал Дейвид, за да го накара да промени отношението си толкова бързо. Но след това си напомням, като малко се ядосвам, как се бях почувствала аз в бара. Той те кара да се чувстваш специален. Била съм там. Разбирам го. Както изглежда, и двамата с Антъни сме наивници.
Когато Дейвид се приближава до бюрото, аз се преструвам, че пиша писмо, и въпреки че и той изглежда по-спокоен, сякаш като се е занимавал с проблемите на другите, е разрешил своите, изражението ми остава хладно. Не знам защо му позволих да ме ядоса. И ми се иска да не ме караше все още да се чувствам притеснена и развълнувана. Толкова съм непохватна, когато е близо до мен.
— Записах още една сесия за Антъни Хокинс в петък — казва той. — По същото време, три и четирийсет и пет. В системата е.
Кимвам.
— Да сложа ли в сметката допълнителния половин час от днес?
— Не, вината е моя. След като започна да говори, не исках да го спра.
Какво ще каже д-р Сайкс за това? Дейвид може и да иска да се занимава с благотворителна работа, но това изобщо не е благотворителна организация. Замълчавам. Това, което е направил, е много мило и ме обърква малко. Той е човек на противоречията.
Дейвид тръгва към офиса си, но след това се обръща и бързо се връща.
— Виж, Луиз, наистина съжалявам, че бях толкова груб тази сутрин — казва той. — Бях в ужасно настроение, но не трябваше да си го изкарвам на теб.
Изглежда толкова сериозен. Опитвам се да остана сдържана.
— Така е, не трябваше — казвам аз. — Но аз съм просто секретарката ти, така че всъщност няма значение.
Думите прозвучават по-студено, отколкото възнамерявам, и той трепва леко. Свеждам поглед към работата си, а сърцето ми блъска в гърдите. По ръцете ми избива неприятна пот.
— Ами исках да се извиня. — Топлотата е изчезнала от гласа му и той си тръгва. Едва не го извиквам да се върне, съжалявайки веднага за гнева си, и си мисля колко е глупаво това, след като би трябвало да сме приятели, и после си спомням, че утре ще се виждам с Адел, и съм като в капан в тази тайна, която все още не съм му казала. Дали да му кажа сега? Гледам втренчено затворената му врата. Мисля, че не. Ще се придържам към плана си. Ако изглежда, че приятелството ми с Адел ще продължи, тогава ще му кажа.