Имам нужда от кафе. Имам нужда от нещо по-силно, но за момента ще трябва да се задоволя с кафе. Как животът ми стана толкова сложен?
14
Адел
— О, Господи, толкова е приятно. Мога да остана тук цял живот. — До мен Луиз обляга глава назад върху дървото и въздиша доволно. Седим на най-горното стъпало на сауната, обгърнати в ароматна мъгла, кожата ни е лъскава от капки вода и пот.
— Аз никога не мога да стоя повече от десетина минути — казвам аз. — Ти сигурно обичаш горещината.
Обаче е прекрасно, цялото напрежение се стопява, защото тялото ми няма друг избор, освен да се отпусне. Прекарахме няколко невероятни часа. Луиз беше мило притеснена, когато отидох в апартамента ѝ, и разбрах, че всъщност не иска да влизам — чантата ѝ стоеше готова до вратата — но аз настоях да ми го покаже. Тя не можа да откаже, защото може да е много неща, но не и груба. Което е добре, защото исках да видя апартамента отвътре.
— Това е най-близкото до почивка за мен тази година — казва тихо тя почти със смях.
И аз съм затворила очи и преглеждам в ума си стаите в дома ѝ. Всекидневната — един телевизор, кремав диван с бежова покривка върху старите възглавници, малко изгорено петно от цигара на лявата облегалка. Син килим. От здрава материя. Подходящ за деца. Основната спалня. Малка, но достатъчно място за двойно легло. Фототапет зад леглото. Вграден бял гардероб. Бял скрин, покрит с гримове. Купчина евтини бижута преливат от малка чантичка — от тези, които вероятно се дават безплатно с крем за лице или подаръчен комплект. Халат, закачен отзад на вратата — някога бял и пухкав, сега груб и захабен от прекалено много пранета и с петна от кафе и чай по ръкавите.
Научила съм се да запомням подробностите добре. Подробностите са важни, когато трябва да видиш някое място. Апартаментът е малък. Стаята на Адам — нея не разгледах много внимателно — е много по-малка, по-цветна и претъпкана с неща, но със сигурност е уютна. Приятна.
— Освен това — продължава Луиз и сега, когато съм сигурна, че съм запомнила добре всичко, аз я слушам внимателно — да се седи, винаги е за предпочитане пред фитнеса. Утре ще имам мускулна треска.
— Обаче ще се почувстваш по-добре — добавям аз.
— Мисля, че вече се чувствам по-добре — отговаря тя. — Благодаря, че ми помогна. И че не се смя.
Усещам прилив на обич към нея. Като се има предвид всичко, тя се справи доста добре. Поне се опита. Аз не тичах толкова бързо и толкова дълго както обикновено, но не исках да я карам да се откаже. Днес исках повече да накарам Луиз да се замисли за фитнеса, отколкото аз да тренирам, а след като вчера прекарах почти целия ден в леглото, ставите ми бяха схванати и беше приятно да се раздвижа, макар и не така енергично. Бяхме направили леко кардио, а след това ѝ бях показала различните машини за тежести и тя геройски опита всичките, докато аз разработих за нея няколко кръга, които щяха да раздвижат мускулите ѝ.
— Знаеш ли, ще ми е приятно да си намеря редовна компания за фитнеса — казвам аз, сякаш тази мисъл току-що ми е хрумнала. — Защо не идваш с мен в дните, когато не си на работа? — Замълчавам, навеждам глава и понижавам глас. — Също и през уикенда, ако идвам сама. Нали разбираш, без Дейвид.
Тогава тя ме поглежда и на лицето ѝ е изписана смесица от загриженост и любопитство, но не пита защо е тази тайнственост. Знам, че няма да го направи. Не сме достатъчно близки за това.
— Ще е приятно — казва тя след миг. — Месецът ще е дълъг за мен. Адам отива във Франция с баща си. Знам, че за него ще е чудесно, и сигурно звучи глупаво, защото през повечето време той ме изтощава и би трябвало да искам да извърша убийство за възможността един месец да съм сама, но вече се чувствам малко изгубена. — Всичко това се излива като поток. — Срокът свършва утре на обяд и баща му ще го вземе в пет и половина. Всичко беше организирано толкова бързо, че още не съм го осъзнала. — Тя внезапно сяда с широко отворени очи, когато си спомня нещо. — О, по дяволите. Щях да поискам един ден отпуск и съвсем забравих. Ще трябва да се обадя и да ги помоля.
— Успокой се — казвам аз. Разбира се, че е забравила. Била е заета с други неща. — Кажи, че си болна. Защо да губиш парите за деня?
Лицето ѝ се зачервява.
— Не съм сигурна. — Поглежда ме. — Мъжът ти вчера беше в ужасно настроение, не искам да го ядосвам още повече.