Поглеждам надолу към коленете си.
— Понякога може да е такъв — казвам аз почти смутено, след това вдигам глава и се усмихвам леко. — Но ако се обадиш, че си болна, няма да промениш нищо. А и е само за един ден. За теб означава много, а за тях няма да значи нищо.
— Така е — съгласява се тя. — Може и да го направя.
Седим мълчаливо известно време и тогава тя пита:
— От колко време сте женени?
Това е невинен въпрос. В едно обикновено приятелство щеше да го е задала по-рано, но разбира се, това, което имаме двете с Луиз, не е обикновено.
— Десет години — отговарям аз. — Откакто бях на осемнайсет. Влюбих се в него в момента, в който го видях. Той беше единственият. Знаех го.
— Била си много млада — казва тя.
— Може би. Предполагам. Знаеш ли, че той ми спаси живота?
— Какво е направил? — Въпреки сънливата горещина, сега тя е напълно съсредоточена. — Буквално ли имаш предвид, или метафорично?
— Буквално. В нощта, когато умряха родителите ми.
— О, Господи, толкова съжалявам.
Тя изглежда много млада, мокрите ѝ руси къдрици са прибрани назад от лицето и от тях по раменете ѝ капе вода, а аз си мисля, че когато отслабне с три-четири килограма, костната структура на лицето ѝ ще е невероятна.
— Всичко е наред, беше много отдавна.
— Какво стана?
— Аз всъщност не помня изобщо нищо за онази вечер. Бях на седемнайсет, почти осемнайсет. Бях заспала в къщата на родителите ми в имението им в графство Пърт.
— Родителите ти са имали имение? Истинско провинциално имение?
— Аха. Наричаше се Феърдейл Хаус. — Усещам как ставам все по-интересна за Луиз: красива, наранена принцеса. — Нали ти казах, че всъщност нямам нужда да работя. Както и да е — свивам рамене, сякаш съм притеснена, — стаята ми не беше много близо до тяхната. Ценяхме личното си пространство. Поне те го ценяха. Обичаха ме, но не бяха точно любящи родители, ако това има някакъв смисъл. А когато вече пораснах, беше хубаво да има пространство между нас. Това означаваше, че мога да си пускам музика колкото силно искам, и да вмъквам Дейвид тайно в къщата през нощта, без те да разберат, така че ме устройваше.
— И? — Тя слуша жадно, но знам, че иска да стигна до важното в историята — Дейвид. Аз нямам нищо против. Така или иначе не знам подробности за пожара, всичко е от втора ръка.
— Ами накратко, родителите ми имали някакви гости и разследващите смятат, че и двамата били доста пияни, след като гостите си тръгнали. По някое време през нощта избухнал пожар и се разпространил много бързо. Когато Дейвид влязъл към два часа сутринта, стигнал до стаята ми и ме измъкнал навън, пожарът вече бил обхванал половината от сградата. Половината, в която предимно живеехме. Аз съм била в безсъзнание. Дробовете ми били увредени от дима, а Дейвид получил изгаряне трета степен на ръката и рамото си. Наложи се да му присаждат кожа. Мисля, че това е отчасти причината да се насочи към психиатрията, а не хирургията. Нервите му са увредени. Въпреки изгарянията той се опитал да се върне за родителите ми, но било невъзможно. Ако не беше той, аз също щях да съм мъртва.
— Еха — изрича Луиз. — Това е невероятно. Искам да кажа, ужасно е, разбира се, но също така и някак невероятно. — Тя замълчава. — Той какво е правил там посред нощ?
— Не можел да заспи и искал да ме види. След няколко дни се връщаше в университета. Предполагам, че е било просто късмет. Както и да е, опитвам се да не мисля прекалено често за всичко това.
Тя все още е изгубена в историята ми и мисля, че може малко и да я боли. Да я кара да се чувства на второ място. А може би е свикнала с това чувство. Дори и да не го знае, тя има естествен блясък, а хората винаги обичат да го потискат. Но аз имам сериозно намерение да го излъскам отново.
— Ще отида да се разхладя в басейна за малко — казвам аз. Всички тези приказки за огън правят парата непоносима. — Какво ще кажеш след това да си вземем по една салата в ресторанта? Чудесни са. Здравословни и вкусни.
— Ако продължаваме така, ще ме върнеш в дънките ми десети номер, преди да успея да се огледам.
— И защо не?
— Да, защо не?
Тя се усмихва ентусиазирано, докато излизам на прекрасния хладен въздух, и аз се чувствам щастлива. Наистина се чувствам щастлива.
Ритам силно и бързо във водата, която е приятно хладна върху кожата ми, и докато ударите ми разрязват дългите, тесни дължини, си наваксвам част от тренировката, която пропуснах. Имам нужда от прилива на енергия, който идва с нея. Обожавам прилива на енергия.
Вървим към кафенето с освежени лица и изсушени коси, когато поглеждам към часовника на стената. Два часът е.