— Толкова ли стана? Чакай малко — казвам аз, обзета от внезапна паника, клякам и започвам да ровя в чантата си.
— Добре ли си? — пита Луиз. — Да не забрави нещо в съблекалнята?
— Не, не е това — смръщвам се разсеяно аз. — Телефонът ми. Забравила съм телефона си. Не съм свикнала да имам мобилен, нали разбираш, но е два часът и ако не вдигна… — Сега е мой ред думите ми да се изливат забързано. Вдигам поглед и се насилвам да се усмихна. Не съм много убедителна. — Виж, защо да не отидем у нас за обяд? Салатите тук са хубави, но аз имам някои страхотни неща в хладилника и може да седнем в градината.
— Ами не… — започва тя, очевидно без желание да идва в моята къща — къщата на Дейвид — но аз я прекъсвам.
— След това ще те откарам до вас. — Усмихвам се отново, като се опитвам да съм ослепителна и бляскава, и красива. — Ще е забавно.
— Добре — отговаря тя след малко, въпреки че все още е озадачена. — Да го направим. Но не мога да остана дълго.
Наистина я харесвам. Силна, сърдечна, забавна.
И също така е лесно да ѝ се повлияе.
15
Луиз
В колата се опитвам да поддържам разговор, като ѝ казвам, че мога да остана само около час, защото Адам ще се върне от спортни занимания след училище в пет, затова трябва да съм вкъщи най-късно в четири и половина, но тя не ме слуша. Промърморва правилните отговори, но непрекъснато гледа часовника на таблото, докато кара прекалено бързо за лондонските улици. Защо бърза толкова? Какъв важен разговор ще пропусне? Челото ѝ е набраздено от множество бръчки. Отпуска се едва когато влизаме през входната врата. Което е иронично, защото от пристъпването през прага на мен леко ми прилошава. Не трябва да съм тук. В никакъв случай.
— Остават ми десет минути — усмихва се тя. — Ела, влез.
Къщата е красива. Наистина великолепна. Дървени подове — дебели, тъмни дъбови дъски, не евтин ламинат — се простират по цялата дължина на коридора, а стълбите се издигат елегантно от едната страна. Това е къща, в която човек може да диша. Въздухът е хладен, тухлените стени са стари и дебели. Къщата стои тук повече от век и с лекота ще стои още един век.
Надничам в една стая и виждам, че е кабинет. Бюро до прозореца. Кантонерка. Фотьойл с висока облегалка. Книги по лавиците, всичките дебели и с твърди корици, никакви летни четива. След това има красива всекидневна, стилна, без да е претрупана. Светла и просторна. И всичко е идеално чисто и подредено. Сърцето ми бие толкова силно, че главата ми започва да пулсира. Какво ще си помисли Дейвид, ако знаеше, че съм била тук? Едно е да пия кафе с жена му, но съвсем друго да съм в къщата му. Може да си помисли, че и двете неща са еднакво побъркани. И Адел ще си помисли същото, ако знаеше какво се е случило с Дейвид. Изобщо няма да ѝ е приятно, че ме е поканила в дома си. Ще ме намрази. Най-лошото е, че тук, където се чувствам най-много не на мястото си, аз изпитвам болка по мъжа-от-бара. Не искам той да ме мрази. Ще трябва да му кажа. Ще трябва да си призная всичко.
Господи, каква глупачка съм. Изобщо не трябваше да позволявам нещата с Адел да стигнат толкова далече. Но какво да направя сега? Не мога просто да си тръгна. Трябва да остана за обяд, както се бяхме разбрали. А и тя ми харесва. Мила е. Изобщо не е резервирана и високомерна.
— Ето го!
Влизам след нея в кухнята, която е горе-долу колкото целия ми апартамент и вероятно струва толкова. Гранитните плотове блестят и не виждам нито едно петно или кръгове от чаши. Адел е вдигнала малката черна нокия. Тя изглежда толкова не на място в луксозната къща. Защо има такъв скапан стар телефон? И защо беше тази паника да се прибере у дома?
— Добре ли си? — питам аз. — Защо е тази паника за пропуснато обаждане? Нещо важно ли е?
— О, ще прозвучи глупаво. — Раменете ѝ се привеждат малко и тя се съсредоточава в пълненето на чайника от филтърната кана, за да избегне погледа ми. — Заради Дейвид е. Тревожи се, ако не вдигна, когато се обажда.
Аз съм объркана.
— Откъде знаеш, че ще се обади?
— Защото се обажда по едно и също време всеки ден. Тревожи се, това е всичко.
Неудобството ми, че съм в дома им, и болката заради чувствата ми към Дейвид се изпаряват, докато се взирам в нея. Тази красива, елегантна млада жена се втурва към дома си, обзета от паника, за да отговори на обаждането на съпруга си?
— И трябва да си вкъщи, когато ти се обажда? Колко често е това?
— Не е така, както звучи — отговаря Адел и ме гледа умоляващо. — Само два пъти на ден. А и имам мобилния, така че сега не е нужно да съм у дома. — Чувството, от което е обзета паника ли е, или страх? Това е като плесница по лицето. А и какво всъщност знам за Дейвид? Една пиянска вечер и от това създадох цял образ за него. Фантазия. Спомням си лошото му настроение вчера. Това също не беше част от представата ми за него. Но също така и не мислех, че е женен.