— Добре — казвам аз и скръствам ръце. — Защото звучи повече като малко побъркано и контролиращо.
Тя се изчервява и пуска пакетчета ментов чай в каната.
— Иска да знае, че съм добре, това е всичко.
— Защо? — питам аз. — Ти си голяма жена. — Телефонът звъни и двете подскачаме леко. — Може би трябва да не отговаряш. Да му се обадиш по-късно.
Тогава тя вдига очи към мен, поглед, изпълнен с тревога и притеснение, и това ме кара да се почувствам зле. Усмихвам се.
— Шегувам се. Аз ще стоя тихо.
Тя се втурва в коридора, вече притиснала слушалката към ухото си, и когато чайникът завира, аз наливам вода в каната. Не чувам всяка дума, но ако се заслушам внимателно, мога да доловя част от разговора. Сега наистина се чувствам като натрапница, но не мога да се сдържам. Любопитството ми е прекалено голямо. Толкова е странно. Дейвид може да е няколко години по-възрастен от нея, но не достатъчно, за да се превърне в някаква бащинска фигура. Гласът ѝ долита до мен.
Не съм забравила. Ще го взема сега. Току-що се прибрах от фитнеса, това е. Не, всичко е наред. Правя чай. Обичам те.
Какъв е този глас? Изплашен? Остър? Смутен? Трудно е да се каже. Може би винаги разговарят така един с друг. Замислям се дали да не отворя задната врата и да изляза да изпуша набързо една цигара, когато тя се връща. Не чух да се засмее нито веднъж, докато беше на телефона, но изглежда по-спокойна.
— Напълних каната — казвам аз.
— Чудесно. — Тя няма да говори повече за обаждането и аз не питам. — Вземи чинии от онзи шкаф там, а в хладилника има хумус, филета и чудесни пълнени чушки.
Докато се разсейвам от богатството на вкуснотии, подредени в огромния им хладилник от неръждаема стомана, тя взима арабски хлебчета от кутията за хляба и след това предпазливо отваря шкафа над нея. Аз поглеждам през рамо и спирам.
— Еха, това се казва аптечка.
— О, имам проблеми с тревожността. — Тя затваря бързо. — Притеснена по природа, предполагам. Затова толкова харесвам фитнеса. Помага ми да се отърва от всичко това.
— Колко взимаш на ден? — Вътре бяха подредени много кутии с хапчета и не мога да не си помисля, че многото лекарства не са добри за никого.
— Само едно или две. Каквото ми предпише Дейвид. Ще ги взема по-късно. След като се нахраня.
Карам я да се чувства неудобно, но лицето ми винаги е било отворена книга. Тя ми изглежда доста нормална. Това, което не изглежда нормално, са хапчетата и телефонните обаждания. И предписани от съпруга ѝ? Дори не съм сигурна дали е етично. Изведнъж изобщо не искам да съм тук. Нищо от това не е добра идея. Предполагах, че живеят в някакъв прекрасен, перфектен брак, но сега дори и след като видях този красив дом, аз не завиждам. Не завиждам дори и на Адел с цялата ѝ красота и елегантност. Наистина не ѝ завиждам. Къщата ми изглежда като златна клетка. Какво намира тя да прави по цял ден? Моят живот може да е изтощителен кръг от рутинни неща, но поне съм заета.
— Да изнесем всичко това навън и да се порадваме на слънцето — казва тя и аз разбирам, че за момента въпросът е приключен.
Храната е много вкусна и аз съм изгладняла след фитнеса и което е още по-добре, Адел не се храни, както предполагах. Мислех си, че тя ще е една от онези жени, които казват „О, толкова много ядох“ след три хапки салата, но вместо това тя се храни с апетит като мен. Не след дълго унищожаваме повечето от каквото Адел е донесла и тя трябва да отиде вътре за още хляб.
— Защо нямате деца? — избърборвам въпроса. Не виждам защо да нямат деца. Имат пари, тя не работи и са заедно от дълго време.
Адел отпива от чая си, преди да отговори.
— Предполагам, че не ги искахме по едно и също време. В началото Дейвид искаше, а аз не бях готова. Сега е обратното.
— Биологичният часовник тиктака, а? — питам аз.
— Може би. Малко. — Тя свива рамене. — Но сме много фокусирани върху кариерата му.
— Той може да е, но ти сигурно скучаеш. — Не знам защо задавам всички тези въпроси. Не знам защо искам да ѝ помогна, но го искам. В нея има нещо уязвимо.
— Готвя. Сама чистя къщата. Не ми харесва да идва някой и да го прави. Предполагам, че ми е приятно да съм традиционна съпруга. Просто ми харесва да го правя щастлив.
Наистина не знам какво да отговоря на това, и усещам как по бедрата ми се появява пот. Докато тя е вкъщи и готви, чисти и ходи на фитнес, за да се поддържа в идеална форма, той излиза и се напива и се целува със закръглени самотни майки с нерешени проблеми от предишните си връзки.
— О, Господи, забравих! — Тя отново е на крака и се втурва вътре, бърза като газела, и аз се чудя сега какво? Нещо друго от определения от Дейвид режим, което е пропуснала ли? Какво, по дяволите, става в тази къща? Но после тя отново излиза, стиснала стара тетрадка.
— Щях да ти я дам във фитнеса, но после стана това с телефона и ми изхвръкна от ума. Ще ти помогне с кошмарите.
Как, по дяволите, си спомня за тях? Споменах ги, докато пиехме кафе, вярно е, но само бегло.
— И аз имах кошмари. Ужасни. Дейвид опита да ми помогне по свой начин, даде ми книга от благотворителен магазин за силата на сънищата, но накрая трябваше да мина през терапия и така нататък.
— Когато са починали родителите ти ли? — осъзнавам внезапно аз.
— Не, преди това. Когато бях малка. След като починаха родителите ми, имах други проблеми със съня, но това е съвсем друга история. Ти откога ги имаш? Ходила ли си при някого за тях?
Чувствам се, сякаш са ме ударили в стомаха. Господи, погледни ни двете с Адел. Същите кошмари. Същия лош вкус по отношение на мъжете.
— От малка — отговарям аз, насилвайки се да звуча небрежно. — Като теб, предполагам. Мама ме заведе на лекар, но очевидно се е очаквало да изчезнат, когато порасна. Обаче аз просто свикнах с тях. Беше истински фурор сред гаджетата. Бродех наоколо с отворени очи като луда във филм на ужасите, а когато се опитваха да ме събудят, аз ги удрях и после избухвах в ужасни пристъпи на плач. — Усмихвам се, въпреки че спомените не са толкова забавни. Иън го намираше за много досадно. Все още си мисля, че може би това беше част от причината да се разделим. — Пак ходих на лекар, но той каза, че не можело да са истински кошмари, защото ги помня, така че остана просто да се справям с тях. Таблетките за сън помагат малко, но на другия ден се чувствам ужасно, а и не искам да ги взимам, ако съм пила вино.
Не добавям а аз пия вино всяка вечер. Няма нужда тя да знае това. Не е като да се напивам всяка вечер. Чаша или две не могат да навредят, каквото и да казват. На французите не им пречи. Не искам да мисля за Франция. Бременна.
— Лекарят е сгрешил — казва Адел. — Някои хора помнят кошмарите си. Хора като теб и мен. Знаеш ли колко рядко се срещат?
Никога не съм я виждала толкова оживена. Фокусирала се е върху мен. Наистина е съсредоточена. Гърбът ѝ е изправен. Аз поклащам глава. Всъщност никога не съм се замисляла много за това. То просто е част от мен.
— По-малко от един процент от възрастните имат кошмари през нощта и само миниатюрен процент от тях ги помнят. Хора като теб и мен. — Тя се усмихва истински щастливо. — Колко невероятно, че двама души от този миниатюрен процент се намериха един друг!
Тя изглежда толкова радостна, че ме залива нова вълна на вина. Трябва да се прибирам вкъщи. Да се върна към своя собствен живот и да изляза от нейния. Не искам помощта ѝ. Но съм любопитна. Тя каза, че има проблеми с тревожността, не със съня. Обаче ако е като мен, тогава мисля, че сънят щеше да е на първо място в списъка ѝ. Поглеждам към тънката тетрадка на масата между нас.
— Как ще ми помогне това?
— Трябва да се научиш да контролираш сънищата си.
Тогава се разсмивам. Не мога да се сдържа. Звучи ми като някаква ню ейдж глупава медитация, а аз съм роден циник.
— Да ги контролирам ли?
— Аз направих точно това. Знам, че звучи глупаво, но то промени живота ми. Вземи тетрадката. Прочети я. Повярвай ми, ако положиш усилия, тогава няма да имаш повече кошмари, а само невероятно живи сънища по твой избор. Осъзнати сънища.
Взимам тетрадката и поглеждам първата страница. Думите са четливо написани и подчертани.
Ощипвам се и казвам БУДЕН СЪМ на всеки час.
Поглеждам ръцете си. Преброявам пръстите си.
Поглеждам будилник (или ръчен часовник), отмествам поглед, поглеждам отново.
Оставам спокоен и фокусиран.
Мисля за врата.