Наистина не знам какво да отговоря на това, и усещам как по бедрата ми се появява пот. Докато тя е вкъщи и готви, чисти и ходи на фитнес, за да се поддържа в идеална форма, той излиза и се напива и се целува със закръглени самотни майки с нерешени проблеми от предишните си връзки.
— О, Господи, забравих! — Тя отново е на крака и се втурва вътре, бърза като газела, и аз се чудя сега какво? Нещо друго от определения от Дейвид режим, което е пропуснала ли? Какво, по дяволите, става в тази къща? Но после тя отново излиза, стиснала стара тетрадка.
— Щях да ти я дам във фитнеса, но после стана това с телефона и ми изхвръкна от ума. Ще ти помогне с кошмарите.
Как, по дяволите, си спомня за тях? Споменах ги, докато пиехме кафе, вярно е, но само бегло.
— И аз имах кошмари. Ужасни. Дейвид опита да ми помогне по свой начин, даде ми книга от благотворителен магазин за силата на сънищата, но накрая трябваше да мина през терапия и така нататък.
— Когато са починали родителите ти ли? — осъзнавам внезапно аз.
— Не, преди това. Когато бях малка. След като починаха родителите ми, имах други проблеми със съня, но това е съвсем друга история. Ти откога ги имаш? Ходила ли си при някого за тях?
Чувствам се, сякаш са ме ударили в стомаха. Господи, погледни ни двете с Адел. Същите кошмари. Същия лош вкус по отношение на мъжете.
— От малка — отговарям аз, насилвайки се да звуча небрежно. — Като теб, предполагам. Мама ме заведе на лекар, но очевидно се е очаквало да изчезнат, когато порасна. Обаче аз просто свикнах с тях. Беше истински фурор сред гаджетата. Бродех наоколо с отворени очи като луда във филм на ужасите, а когато се опитваха да ме събудят, аз ги удрях и после избухвах в ужасни пристъпи на плач. — Усмихвам се, въпреки че спомените не са толкова забавни. Иън го намираше за много досадно. Все още си мисля, че може би това беше част от причината да се разделим. — Пак ходих на лекар, но той каза, че не можело да са истински кошмари, защото ги помня, така че остана просто да се справям с тях. Таблетките за сън помагат малко, но на другия ден се чувствам ужасно, а и не искам да ги взимам, ако съм пила вино.
Не добавям а аз пия вино всяка вечер. Няма нужда тя да знае това. Не е като да се напивам всяка вечер. Чаша или две не могат да навредят, каквото и да казват. На французите не им пречи. Не искам да мисля за Франция. Бременна.
— Лекарят е сгрешил — казва Адел. — Някои хора помнят кошмарите си. Хора като теб и мен. Знаеш ли колко рядко се срещат?
Никога не съм я виждала толкова оживена. Фокусирала се е върху мен. Наистина е съсредоточена. Гърбът ѝ е изправен. Аз поклащам глава. Всъщност никога не съм се замисляла много за това. То просто е част от мен.
— По-малко от един процент от възрастните имат кошмари през нощта и само миниатюрен процент от тях ги помнят. Хора като теб и мен. — Тя се усмихва истински щастливо. — Колко невероятно, че двама души от този миниатюрен процент се намериха един друг!
Тя изглежда толкова радостна, че ме залива нова вълна на вина. Трябва да се прибирам вкъщи. Да се върна към своя собствен живот и да изляза от нейния. Не искам помощта ѝ. Но съм любопитна. Тя каза, че има проблеми с тревожността, не със съня. Обаче ако е като мен, тогава мисля, че сънят щеше да е на първо място в списъка ѝ. Поглеждам към тънката тетрадка на масата между нас.
— Как ще ми помогне това?
— Трябва да се научиш да контролираш сънищата си.
Тогава се разсмивам. Не мога да се сдържа. Звучи ми като някаква ню ейдж глупава медитация, а аз съм роден циник.
— Да ги контролирам ли?
— Аз направих точно това. Знам, че звучи глупаво, но то промени живота ми. Вземи тетрадката. Прочети я. Повярвай ми, ако положиш усилия, тогава няма да имаш повече кошмари, а само невероятно живи сънища по твой избор. Осъзнати сънища.
Взимам тетрадката и поглеждам първата страница. Думите са четливо написани и подчертани.
Ощипвам се и казвам БУДЕН СЪМ на всеки час.
Поглеждам ръцете си. Преброявам пръстите си.
Поглеждам будилник (или ръчен часовник), отмествам поглед, поглеждам отново.
Оставам спокоен и фокусиран.
Мисля за врата.
— Твоя ли е? — Прелиствам я. Има страници с надраскан текст, четливостта очевидно е изгубена след първата страница, а после, към края, много страници са откъснати. Не може да се каже, че за тетрадката са полагани грижи.
— Не — отговаря Адел. — Беше на човек, когото познавах. Но отчасти е и моя. Бях там, когато той се научи да го прави.
16
Тогава