— Да се ощипя и да казвам „Буден съм“? На всеки час? Искаш да се разхождам наоколо и да правя това? Сякаш няма достатъчно хора, които ни мислят за луди.
— Тогава няма да има значение.
— Щом казваш. А защо е това с пръстите?
Мястото край реката под дърветата е станало тяхно и докато хубавото време се задържа, двамата прекарват свободното си време там, доволни да се излежават на топло под клоните.
— Ръцете ти изглеждат различни, когато сънуваш. Научих това от една книга, която ми даде Дейвид, когато бях малка. Родителите ми я прибраха — казаха, че са глупости, мисля, че и Дейвид донякъде беше съгласен — но не беше така. Тя ме научи на всичко, на което ще те науча. — Адел е почти щастлива и въпреки че моментите като този са краткотрайни, а тя все още е изпълнена със скръб и вина, че не се е справила с тази скръб, те със сигурност са по-чести. Приятелството ѝ с Роб я е спасило от самата нея. Той я връща към живота.
— Прави са за теб — казва Роб. — Наистина си луда.
Адел замахва към него и се разсмива.
— Истина е. Ще видиш. Същото е и с времето. Времето никога не е постоянно в сънищата. Часовниците се сменят по-бързо.
— Буден съм. — Той ѝ се усмихва. — Видя ли? Правя го. — Той размърдва пръстите си и се втренчва в тях.
— Не е нужно да правиш всичко едновременно.
— Ако ще изглеждам като луд, тогава имам намерение да изглеждам като истински луд — отговаря Роб.
Адел поглежда към собствените си ръце със засъхнала синя боя под ноктите и циферблата на часовника на Дейвид, който проблясва на слънцето. Роб беше прав и сестрите са доволни от новите ѝ водни рисунки — ако може да се нарекат така — но това не ѝ помага да се справи със скръбта по семейството си. Тя открива, че си представя стария неизползваем вече кладенец в гората зад къщата на родителите си. Вижда себе си, застанала до него, как излива миналото си вътре. Може би един ден той ще се окаже метафорично пълен и тогава ще може да го покрие и да продължи живота си. Може би тогава ще спи. Както преди. Липсва ѝ това време зад собствените ѝ очи. То е част от нея и вината не е достатъчна, за да го изключи напълно.
— Просто го направи, Роб — казва тя. — Ще си ми благодарен.
— Добре, добре. Но само заради теб. — Той ѝ намига и двамата се усмихват един на друг и за момент топлината не идва само от слънцето, а отвътре в нея.
17
Луиз
Вината ми, че се обадих, че съм болна, е напълно заличена от вълната на тъга, когато Адам заминава за месец, като се втурва от апартамента, причинявайки ми несъзнателно онази болка, която само децата могат да причинят във вълнението си. Щом вратата се затваря зад него, миниатюрният ни апартамент ми се струва прекалено голям и прекалено празен. Сякаш всички са си отишли и са ме оставили. Не знам какво да правя със себе си. Обикалям из стаите, докато накрая не мога да удържа на привличането на бутилката вино. Когато посягам към тирбушона, виждам тетрадката, която Адел ми бе дала и която съм захвърлила в чекмеджето. Взирам се в нея един дълъг миг, преди да я извадя.
На вътрешната страна на корицата, високо в ъгъла, внимателно е написано едно име: РОБЪРТ ДОМИНИК ХОЙЛ, и тези думи привличат вниманието ми повече от инструкциите на страницата срещу тази. „Ощипвам се и казвам БУДЕН СЪМ на всеки час.“ За момента не им обръщам внимание — но поне това са неща, които мога да правя у дома — и се взирам в името на непознатия. Винаги съм обичала книги с написани на ръка имена в тях, като онези, които човек купува в благотворителните магазини и които някога са били подаръци и имат посвещения, написани вътре, цели истории, скрити зад няколко думи, и тази не е по-различна. Кое е това момче? Адел и Дейвид все още ли са приятели с него? Когато Адел се опитала да му помогне, дали и той си е помислил, че цялото това нещо е толкова глупаво, колкото мисля и аз?
Обръщам страницата и очаквам да има още инструкции, но написаните с химикалка драсканици, сбитият, остър почерк, който не следва напълно редовете, са нещо повече от инструкции. Мисля, че са записки за опитите му. Отварям виното, наливам си голяма чаша и се настанявам удобно, привлечена от тази капсула от текст, тази частица от миналото на Адел, и започвам да чета.
Ако ще продължавам да се щипя като глупак, тогава ръцете ми така ще се покрият с белези, че сестрите ще помислят, че отново се дрогирам (иска ми се, по дяволите), но поне така отбелязвам часовете в това ужасно място. Два дни, през които броя пръстите си, гледам часовници и се щипя до полуда и нищо. Адел казва, че трябва да съм търпелив. Поне го казва с усмивка. Аз не съм добър в проявяването на търпение. Обаче мога да я накарам да се смее. И тя ме кара да се смея. Благодаря на дявола за Адел. Без нея това проклето, надуто място щеше да ме накара да се хвърля в езерото от скука. Бил съм вече в проклета клиника за рехабилитация. Не знам защо трябваше да ме изпращат и тук и да ме наказват два пъти. Типично за проклетата Ейлса. Безплатно е, така че да го направим. Сигурен съм, че е убедила доктора да ме насочи тук, за да не съм в проклетия ѝ апартамент и тя да се чука с когото си иска, когато иска.