— Откъде знаеш къде живея? — Струва ми се странно да седя така до него. Цялото ми тяло е като наелектризирано и ме издава, дори и да се опитвам да изглеждам спокойна.
— Притеснявах се, че вината да не дойдеш, е моя. — Той не ме поглежда. — Нали разбираш, защото се държах така ужасно с теб. Казаха, че никога не отсъстваш по болест.
Това е вярно. Работата е добра и е близо до нас. Предпочитам да се завлека дотам дори и с грип, вместо да рискувам да я загубя, а и е чудесна почивка от майките в училище и децата. Компанията на възрастни хора три дни в седмицата. Чувствам се виновна, че казах, че съм болна, но предложението на Адел звучеше толкова разумно, а и честно казано, не че всички други в държавата не го правят понякога.
— Взех адреса и телефона ти от документите ти, но си помислих, че ако се обадя, ще ми затвориш. — Поглежда ме косо; нещастен, тъжен и пиян. И толкова красив. От мъжете, които искаш да излекуваш. От мъжете, които искаш да излекуват теб. Кой всъщност е той? Защо изобщо го интересува болничният, който съм си взела? И защо ще затварям телефона на шефа си? Спомням си шкафчето с таблетки, телефонните му обаждания и милата усмивка на Адел. Той и мен ли се опитва да контролира? Или аз просто виждам подозрително поведение при всички мъже, защото съм ядосана на Иън за това, че е щастлив с друга? Ъх, мразя, когато премислям прекалено много.
— Май трябва да се прибираш у дома — казвам аз.
Той се намръщва и се оглежда наоколо, сякаш внезапно е забелязал, че нещо липсва.
— Синът ти спи ли вече?
— Не. Замина с баща си за един месец. Тръгнаха днес. — Отпивам още една голяма глътка вино, макар главата ми вече да се върти леко въпреки прилива на адреналин заради идването на Дейвид.
— А — казва той. Може и да е малко пиян, но не е глупав и виждам, че разбира причината за болничния ми. Обаче няма какво много да направи сега, освен ако не иска да каже на д-р Сайкс, че е бил в апартамента ми, където е пил, а това със сигурност ще прозвучи странно.
— Сигурно е хубаво да имаш семейство.
— Аз имах семейство — отговарям аз и думите ми прозвучават по-остро, отколкото възнамерявам.
Лиса е бременна.
— Сега съм самотна майка в Лондон, където винаги е толкова лесно да намериш нови приятели, когато си над трийсетте. Или пък не. — Вдигам чашата си. — Живея луд живот. Както и да е — добавям аз, — и вие можете да имате деца. И двамата сте достатъчно млади — казвам аз почти агресивно, твърдо напомняне, че той е женен. Напомняне колкото към него, толкова и към мен. Към тялото ми, което не може да се успокои, докато е толкова близо до него.
Дейвид пресушава бързо виното си и си налива още и дори в не особено трезвото ми състояние аз си мисля, че изглежда малко прекалено умел в това. Пиенето му ли е част от проблемите им? Колко често пие така?
— Чудя се дали беше знак от съдбата — казва Дейвид. — Срещата ни в бара.
Едва не се разсмивам на глас, но вместо това се усмихвам уморено.
— Мисля, че беше просто лош късмет.
Тогава той ме поглежда, поглежда ме истински, право в очите, и сякаш не забелязва, че косата ми е рошава и нямам грим и че въобще изглеждам ужасно.
— Така ли виждаш нещата?
В стомаха ми изпърхват пеперуди. Не мога да се сдържа. Той прави нещо с мен. Сякаш мозъкът ми се затваря в кутия и тялото ми поема контрол.
— Ами като се вземе предвид всичко, не се получи кой знае колко добре за мен. Най-после срещам мъж, когото всъщност харесвам, а той е женен. — Звучи, сякаш флиртувам. Почти пиянско почти отваряне на вратата. Можех да кажа, че е било грешка и че никога няма да се повтори. Трябваше да го кажа. Но не го направих.
— Не се бях чувствал толкова спокоен с някого от дълго време — казва Дейвид. — Смяхме се истински, нали? Хората трябва да могат да се накарат един друг да се смеят. Каквото и друго да се случи, смехът винаги трябва да остане.
Това ме кара да си спомня думите на Софи, че със съпруга си трябва да сте най-добри приятели, и се чувствам тъжна и изгубена. Какво иска той от мен?
— Апартаментът ти е уютен. Дава усещането, че в него се живее. — Дейвид забелязва неудобството ми. — Знаеш какво искам да кажа. Тук живее семейство.
— Мисля, че думата, която търсиш, е разхвърлян.
— Не мога да спра да мисля за теб.
Казва го с такова съжаление, но сърцето ми въпреки това подскача. Той мисли за мен. И веднага се питам колко често и какво мисли, а през цялото време съвестта ми нашепва Познаваш жена му, харесваш жена му и Той има странни променливи настроения и бракът му е странен. Но въпреки всичко стомахът ми се свива и усещам прилив на топлина и копнеж.