Загребвам шепа „Доритос“ и Софи прави същото.
— Закръглените форми са новото слабо — казваме двете едновременно и натъпкваме чипса в устите си, като едва не се задавяме, когато отново се разсмиваме. Спомням си как се криех от него в тоалетната, обзета от паника и без да мога да повярвам на очите си. Наистина е смешно. Всичко е смешно. Вероятно няма да е толкова смешно утре сутринта, когато трябва да поема последствията, но сега може да се смея. Ако не можеш да се смееш на собствените си гафове, на какво можеш да се смееш тогава?
— Защо го правиш? — питам аз по-късно, когато сме изпразнили бутилката вино и вечерта върви към своя край. — Любовните връзки? Не си ли щастлива с Джей?
— Разбира се, че съм щастлива — отговаря Софи. — Аз го обичам. И не го правя през цялото време.
Това сигурно е вярно. Тя е актриса и понякога преувеличава заради самата история.
— Но защо изобщо го правиш? — Странно, но това не е нещо, за което сме говорили много. Тя знае, че аз се чувствам неудобно не защото го прави — това си е нейна работа — а защото познавам Джей и го харесвам. Той ѝ се отразява добре. Без него Софи е загубена. Образно казано.
— Аз имам по-силно сексуално желание от него — отговаря накрая тя. — А и сексът не е всичко в един брак. Бракът означава да си с най-добрия си приятел. Джей е най-добрият ми приятел. Но двамата сме заедно от петнайсет години. Желанието не може да продължава вечно. Искам да кажа, че все още го правим понякога, но не е, както беше преди. А и раждането на дете променя нещата. Прекарвате толкова години да гледате един на друг като на родители вместо любовници, че е трудно да върнете страстта.
Аз се замислям за собствения си кратък брак. При нас желанието не умря. Но това не го спря да си тръгне след четири години, за да бъде с друга, когато синът ни беше само на две. Може би е права. Не мисля, че някога съм гледала на Иън, бившия си, като на най-добър приятел.
— Само ми се струва малко тъжно. — И наистина е така.
— Това е, защото вярваш в истинската любов и щастливия край като във вълшебните приказки. Но в живота не е така.
— Мислиш ли, че някога ти е изневерявал? — питам аз.
— Със сигурност е имал своите флиртове — отговаря Софи. — Имаше една певица, с която работеше преди много време. Мисля, че между тях имаше нещо за кратко. Но каквото и да е било, то не оказа влияние върху връзката ни.
Думите ѝ звучат толкова разумно. Но всичко, за което мога да мисля, е болката от предателството, когато Иън си тръгна. Как онова, което той направи, повлия върху начина, по който гледах на себе си. Колко безполезна се чувствах онези първи дни. Колко грозна. Краткият роман, заради който той ме напусна, също не издържа дълго, но това не ме накара да се почувствам по-добре.
— Не мисля, че някога ще разбера това — казвам аз.
— Всички имат тайни, Лу — отговаря Софи. — На всички трябва да им е позволено да имат тайни. Никога не можеш да знаеш всичко за някого. Ако се опиташ, ще се побъркаш.
След като тя си тръгва и аз разчиствам остатъците от вечерта ни, започвам да се чудя дали евентуално Джей не ѝ е изневерил пръв. Може би това е тайната на Софи, която е в основата на срещите ѝ в хотелски стаи. Може би прави всичко това, за да се почувства по-добре или мълчаливо да си отмъсти. Кой знае? Вероятно мисля прекалено много. Прекаленото обмисляне е моя специалност. Всеки да живее, както иска, напомням си аз. Тя изглежда щастлива и това е достатъчно за мен.
Съвсем малко след десет и половина е, но съм изтощена и надничам за момент при Адам, където намирам успокоение, като гледам как спи спокойно, мъничък и сгушен, легнал на една страна под юргана „Междузвездни войни“, прегърнал мечето Падингтън, и след това затварям вратата и го оставям.
Тъмно е, когато се събуждам в банята, застанала пред огледалото, и преди истински да осъзная къде съм, усещам остро пулсиране в пищяла си, където съм се ударила в малкия кош за пране в ъгъла. Сърцето ми започва да бие лудо, на челото ми се появява пот. Когато реалността около мен се възстановява, ужасът на нощта се разбива и оставя само фрагменти в главата ми. Обаче знам какво беше. Сънят е винаги един и същ.
Огромна сграда, като стара болница или сиропиталище. Изоставена. Адам е затворен някъде в нея и аз знам, просто знам, че ако не успея да стигна до него, той ще умре. Той ме вика изплашено. Нещо лошо идва да го вземе. Аз тичам по коридори, опитвам се да стигна до него, а от стените и таваните се надигат сенки, сякаш са част от някакво зло, което живее в сградата, и се увиват около мен и ме хващат в капан. Докато се опитвам да избягам от тъмните, лепкави нишки, решени да не ми позволят да стигна до Адам, да ме задушат и да ме завлекат в безкрайната тъмнина, аз чувам само плача му. Това е ужасен сън. Той полепва по мен, както правят сенките в самия кошмар. Детайлите може и да се променят малко в различните нощи, но историята винаги е една и съща. Колкото и пъти да я сънувам, никога няма да свикна с нея.