Официално не започваме работа още около двайсет минути, така че двете седим пред малката маса с чаши чай и Сю ми разказва за артрита на съпруга си и за гей двойката, която живее в къщата до тях и която сякаш непрекъснато прави секс, а аз се усмихвам, като оставям всичко това да премине покрай мен, и се опитвам да не подскачам всеки път, когато видя през отворената врата нечия сянка в коридора.
Не виждам кетчупа да пада, докато е вече прекалено късно, и на кремавата ми блуза се появява яркочервена капка точно на гърдите ми. Сю веднага притичва, като се суети и бърше с хартиени кърпички, а след това и с влажна кърпа, но успява само да намокри голямо парче от коприната и да го направи прозрачно, като все още са останали неясни очертания от бледочервено. Лицето ми пламти, а коприната е залепнала за гърба ми. Това е предвестник за останалата част от деня. Усещам го.
Прекъсвам със смях добронамерените усилия на Сю да ме почисти, и отивам в тоалетната, където се опитвам да сложа колкото може по-голяма част от блузата си под сешоара. Тя не изсъхва напълно, но поне дантелата на сутиена ми — малко посивяла от прането — вече не се вижда. Трябва да съм благодарна за малките неща.
Не мога да не се изсмея на себе си. Кого заблуждавам? Не мога да се справя с това. Чувствам се по-добре, когато обсъждам с Адам последния сюжет в „Рескю ботс“ или „Ужасният Хенри“, отколкото когато се опитвам да изглеждам като модерна, изтънчена жена. Краката вече ме болят заради петсантиметровите ми токчета. Винаги съм си мислила, че тази способност човек да ходи перфектно на високи токчета и да се облича добре, е нещо, с което се свиква. Оказва се обаче — поне за мен — че имаше една такава кратка фаза, когато в двайсетте си години ходех по нощни клубове, но сега нося предимно дънки, пуловери и маратонки и вързана на опашка коса, а като аксесоар — завист към онези, които все още се стараят и могат да направят усилие. Завист към онези, които имат причина да направят усилие.
Басирам се, че тя носи високи токчета — мисля си аз, докато оправям дрехите си. Каква глупачка съм, че не се ограничих с панталони и равни обувки.
Тази сутрин телефоните не звънят и аз се разсейвам от ритмичното тиктакане на часовника, който върви към десет и половина, като отбелязвам случаите в системата за сесиите в понеделник и правя списък на онези, които са за останалите дни през седмицата. За някои — по-сложните случаи — той вече има копия от записките, но искам да ме смята за добра секретарка, така че правя пълния списък. След това разпечатвам различните имейли, които мисля, че може да са полезни, важни или забравени от ръководството, а след това разпечатвам и ламинирам списък с телефони за болницата и полицията и различни организации, от които може да има нужда. Това всъщност е доста успокояващо. Мъжът-от-бара избледнява в главата ми и е заместен от моя-шеф, макар и лицето на Дейвид да се смесва доста обезпокоително със стария д-р Кейдигън, чието място бе заел.
В десет отивам и оставям разпечатаните листове на бюрото му и включвам кафе машината в ъгъла, така че да има каничка прясно кафе, която да го чака. Проверявам, за да се уверя, че чистачките са оставили прясно мляко в малкия хладилник, скрит в шкафа като хотелски минибар, и че в захарницата има захар. След това не мога да се сдържа и поглеждам към снимките в сребърни рамки на бюрото му. Има три. Две на съпругата му, застанала сама, и една стара на двамата заедно. Тази привлича вниманието ми и аз я взимам. Той изглежда толкова различен. Толкова млад. Може да е най-много в началото на двайсетте. Двамата седят на голяма кухненска маса, прегърнали са се и се смеят на нещо. Изглеждат толкова щастливи, и двамата толкова млади и безгрижни. Погледът му е вперен в нея, сякаш тя е най-важното нещо на цялата планета. Косата ѝ е дълга, но не е прибрана назад в кок, както е на другите снимки, и дори с дънки и тениска тя е красива. Стомахът ми се свива. Басирам се, че тя никога не капе кетчуп върху блузата си.
— Здравейте?
Толкова се стряскам, когато чувам лекия шотландски акцент, че едва не изпускам снимката, докато се опитвам да я оставя правилно на бюрото, като едва не разпилявам спретнатата купчина от листове на пода. Той стои на прага и аз веднага искам да повърна сандвича си с бекон. О, Господи, бях забравила колко е красив. Почти руса коса с блясък, заради който бих убила, стига да можеше да го има моята. Достатъчно дълга отпред, за да заровиш пръсти в нея, но въпреки това елегантна. Сини очи, които те пронизват. Кожа, която просто искаш да докоснеш. Преглъщам с усилие. Той е един от онези мъже. Ослепителен. Лицето ми пламва.