— Добре, значи сме приятели — казва той.
— Приятели. — Не си стискаме ръцете. Прекалено рано е за физически контакт. — Аз съм Луиз.
— Дейвид. Приятно ми е да се запознаем. Както трябва. — Следва още един момент на неудобство и после той потрива ръце и отново поглежда надолу към бюрото. — Изглежда, имаш намерение да се грижиш да съм зает. Дали случайно не си местна?
— Да. Ами живея тук повече от десет години, ако това се брои за местна.
— Мислиш ли, че можеш да ми разкажеш за района? Проблеми и опасни места? Социално разделение, такива неща? Исках да обиколя с колата, но това ще трябва да почака. Днес следобед имам още една среща с човек от болницата, след това ранна вечеря с другите съдружници.
— Мога да ти разкажа в общи линии — отговарям аз. — Гледната точка на неспециалиста, така да се каже.
— Добре. Точно това искам. Мисля да започна да работя като доброволец на терен в някои съботи и недели, така че ще е хубаво да имам гледната точка на местен жител за възможните причини за проблемите с пристрастеностите, които са специфични за района. Това е моята специалност.
Аз съм малко стресната. Не знам някой друг от останалите лекари да се занимава с работа на терен. Това е скъпа частна клиника. Каквито и проблеми да имат клиентите ни, те обикновено не страдат от неравностойно положение, а всички съдружници са експерти в своята област. Те приемат насочвания, разбира се, но не излизат в общността, за да работят без заплащане.
— Ами това е Северен Лондон, така че в по-голямата си част хората са от средната класа — казвам аз. — Но на юг от мястото, където живея, има голям комплекс с общински жилища. Там определено има проблеми. Висока младежка безработица. Наркотици. Такива неща.
Той бърка под бюрото и взима куфарчето си, отваря го и изважда карта на района.
— Ти налей кафето, докато аз направя място за това. Ще отбележим местата, които трябва да видя.
Говорим почти час, докато посочвам училища и лекарски кабинети, най-долнопробните кръчми и подлеза, където за една година имаше три намушквания и през който всички знаят, че не трябва да позволяват на децата си да минават, защото там наркоманите продават наркотици и се дрогират. Учудена съм от това колко много всъщност знам за района, в който живея, учудена съм и от това колко много му казвам за живота си, докато говоря. Когато поглежда към часовника и ме спира, той вече знае не само че съм разведена, а също и че имам Адам и в кое училище учи той, както и че приятелката ми Софи живее в луксозните блокове до най-хубавото средно училище. Аз все още говоря, когато той поглежда часовника и леко се вцепенява.
— Съжалявам, трябва да спра — казва той. — Но беше много интересно. — Картата е покрита с бележки с химикал и освен това е надраскал бележки и на лист хартия. Почеркът му е ужасен. Истински докторски драсканици.
— Е, надявам се, че това, което ти казах, е полезно. — Взимам чашата си и се отдръпвам. Не бях разбрала колко близо един до друг сме стояли. Неловкостта се завръща.
— Невероятно е. Благодаря ти. — Той отново поглежда часовника. — Просто трябва да се обадя… — Той се поколебава. — Трябва да се обадя у дома.
— Знаеш ли, можеш да кажеш думата съпруга. — Аз се усмихвам. — Няма да се възпламеня спонтанно.
— Съжалявам. — Той се чувства по-неловко от мен. И всъщност така трябва да бъде. — И ти благодаря. За това, че не мислиш, че съм негодник.
— Моля, няма защо — отговарям аз.
— Мислиш ли, че съм негодник?
— Ще бъда на бюрото си, ако имаш нужда от мен — усмихвам се аз.
— Заслужавам си го.
В общи линии това можеше да мине много по-зле — мисля си аз, докато отивам към бюрото си и чакам лицето ми да се охлади. И няма да съм на работа до вторник. Дотогава всичко отново ще е нормално и нашият малък момент ще бъде заметен под килима на живота. Сключвам договор с ума си изобщо да не мисля за него. Ще прекарам един упадъчен уикенд, който ще е само за мен. Ще спя до късно. Ще ям евтина пица и сладолед и може би ще гледам сериал по „Нетфликс“.
Следващата седмица е последната от училището, а после започва дългата лятна ваканция и дните ми ще се състоят предимно от ужасни срещи, за да си играят децата, ще използвам заплатата си за своя дял от плащането за гледачки за Адам, ще се опитвам да намирам нови начини да запълвам времето му, които не включват това да му дам айпад или телефон, за да играе безкрайни игри, и ще се чувствам като лош родител, докато се старая да свърша всичко останало. Но поне Адам е добро дете. Той ме кара да се смея всеки ден и дори в капризите му аз го обичам толкова много, че сърцето ме боли.