— Видяхте ли? — стана той от мястото, надвика шума и затанцува от радост. — Видяхте ли?
— А ти виждаш ли? — закрещя Сантел още по-силно и посочи апаратите. Стрелките потрепваха леко с тръпките на кораба, но нищо повече. Никакво движение напред. Никаква скорост. Никакво ускорение. Само термометърът реагираше. Започна бързо да се покачва. Топлината нахлу откъм опашката, тъй като не можеше да се излъчи навън.
— Изключи, Лоодър! — изкомандува Вандервеен, като забеляза издигането на стрелката до червената линия. — Изключи! Ако го оставим, ще се опечем живи.
— Ще се опечем — изви се Лоодър в налудничав танц, без да обръща внимание на стрелките. — Не ме интересува. Връщаме се. В къщи. Сред цветята. При Уинифред — усмихната и щастлива.
Дюзите реваха. Топлината настъпваше. Пот започна да се стича по бузите му, но в ликуването си той не я забелязваше. — Моята Уинифред. В къщи. Отиваме си.
— Космическа лудост — мрачно изкоментира Сантел.
— Лоодър, казах: стига!
— Пак при слънцата, луните, моретата, облаците! Пак при хората, милионите хора. Благодарение на мене! Бутилката е отпушена благодарение на мене!
— Изключи! — тежко пристъпи напред Вандервеен. Косата му беше слепнала, от брадата се стичаха капки. Стрелката показваше три четвърти над червената линия.
— Никога! Никога! Връщаме се, казвам ти! И да ти харесва и да не ти харесва — очите му станаха лукави, като видяха, че капитанът се приближава. — Стой там! Дюзите ще работят без твоя заповед. Стой далеко! — той отвори чекмеджето на пилота, опипа и взе оттам нещо тежко, синкаво-метално.
Тънка огнена струя се стрелна от кръста на Вандервеен.
Лоодър се спря до чекмеджето, едната му ръка остана подпряна на него. Той зяпна Вандервеен. Лицето му беше мокро, погледът омекваше. Дюзите тътнеха и гърмяха. Той бавно се смъкна на колене, дръпна със себе си чекмеджето и то се разсипа. Сантел се протегна над него и спря двигателите.
В последвалата гробовна тишина Лоодър извинително промълви:
— Исках само у дома… Уинифред! Разбирате ли? — гласът му беше като на дете. Той поклати глава сляпо, килна се и престана да диша.
— Последно пътуване — изрече Сантел над него със сведен поглед. — Това беше неговото последно пътуване.
Вандервеен избърса челото си:
— Имах намерение само да го сплаша с близък изстрел. Лош прицел.
— Не, съдба!
— Лош прицел! — настоя Вандервеен. — Нямах време за мислене — той тъжно се извърна. — Болката беше за него, но за мене остана наказанието. Аз убих част от себе си.
Сантел го наблюдаваше как излиза с натежали крака.
Човек не е остров.
Пет седмици. Осемстотин и четиридесет земни часа. Двадесет междугалактически временни единици. А отвън все същата непроницаема тъмнина, плътна, наситена, непознала никога светлина или живот.
Сантел влезе в навигационната стая и се отпусна в едно кресло. Беше слаб, блед, с измъчения вид на човек, обхванат прекалено дълго от тревога.
— С храната сме добре. Имаме за цяла година. Но каква е ползата от нея щом нямаме толкова кислород?
Вандервеен не отговори — пишеше задълбочено на бюрото си.
— Ако бяхме снабдени с половин акър сирийски кактуси за производство на кислород, както са големите кораби, всичко щеше да е наред — поне в това отношение. Щяхме да се занимаваме с отглеждането им. Тревогите ни щяха да са само за водата.
„Скръц, скръц“ — продължаваше Вандервеен.
— Смятам, че водата ще ни стигне за около три седмици, освен ако решим да намалим още повече дажбите.
Мълчание.
— След това — завеса! — той се раздвижи раздразнено зад гърба на капитана. — Какво, не ви ли интересува?
Вандервеен въздъхна, остави писалката и се завъртя на стола. — Делим и ще делим по равно до края.
— Това — ясно — съгласи се Сантел.
— Не е ясно — острият поглед на Вандервеен сякаш проникваше през него. — Опита се да ме измамиш. През последните дни пиеш по-малко, отколкото ти се полага.
Знам, защото проверявах — той замълча и после добави: — Съответно и аз взимах горе-долу колкото тебе. Така сме квит.
Сантел се изчерви и каза:
— Не трябваше да го правите.
— Защо?
— Вие сте два пъти колкото мене. Имате нужда от повече.
— От повече живот ли? — очакваше той отговор, който така и не дойде. — По-стар съм от тебе. Живял съм повече.
Победен, Сантел с готовност промени темата:
— Пишете, пишете, все пишете. Необходимо ли е това?
— Вписвам в дневника всичко с най-големи подробности.
— Никой няма да го прочете в близките един милион години, ако изобщо някой го прочете някога. Ние сме извън спиралата на смъртта. Мъртви сме, само че още не сме готови да умрем, макар че не ни остава много време дотогава. И вие си губите времето и напразно хабите сили за дневника.