Ваш любещ баща
Конрад В…“
Направи усилия, за да завърши името си, но не успя.
Мракът навлезе.
Многобройните години не могат да се измерят в смъртта. Времето е мярка на живите.
И затова Вандервеен нямаше усещане за отлетелите хилядолетия, когато се събуди. Усещаше само ослепително ярката светлина и силната болка, и много блестящи предмети, пълни с цветна подвижна течност, пълна с мехурчета. Чуваше и гласове.
— Нищо повече не можем да направим. Сега или никога. Изключете апарата и да видим дали ще живее.
Болката го беше обхванала изцяло — по всеки нерв и артерия, във всеки мускул, но постепенно заглъхваше. Беззвучните гласове добиваха сила.
Нещо наблизо изщрака. Мъчителното туптене в него спря. Чувствуваха се само леките удари на сърцето му. Беше слаб, странно уморен.
— Вандервеен!
Заповедта проникна дълбоко в мозъка му и го насили да отвори очи и да се стегна.
Беше легнал на топла и мека повърхност. Трима мъже стояха край него. Всъщност, инстинктът му подсказа, че са мъже, макар че не приличаха на мъжете, които познаваше. Никой от тях нямаше такива големи очи, не излъчваше такава умствена сила.
— Чувате ли?
— Да — прошепна той.
— Отвъд Рамките нищо не се променя, нищо не загнива. Това ви е спасило.
— Спасило? — мъчеше се той да разбере.
— Вие сте съживен.
В главата му колебливо се оформяха въпроси. Къде съм? Кои са тези хора? Как съм попаднал тук?
Вероятно можеха да четат мисли, защото му отговориха:
— Няма изход за попадналия в непространството. Но Вселената прониква в него с огромна скорост. Май-после границите й достигнаха и вашия кораб и животът си възвърна своето.
В момента това надхвърляше възможностите му да схваща. Той не се опита да прониква в смисъла на казаното, а продължи да слуша по-нататък.
— Така от време на време се връщат кораби, разделени с векове — като реликви от зората на историята. Вашият се оказа неоценимо богатство, защото съдържаше данни, които ще ни дадат възможност да предотвратим изчезванията в бъдеще. Изчезнали кораби вече няма да има. Никога.
Това не го задоволи. Други страхове му пречеха да свърже вчерашния изпълнен дълг с днешното му възнаграждение.
— Жена ми? — мъчително започна да разбира той.
Те тъжно поклатиха глава и замълчаха.
Той се опита да седне:
— Децата ми?
Един от тях погали ръката му и каза:
— Ние сме ваши деца.
Разбира се, че трябва да са. Той се отпусна назад и затвори очи. Мои деца. Който служи на човечеството е част от него и децата на човечеството са истински негови деца.
Един от тях дръпна огромна камера по-близо и показа на очакващия с надежда свят, че човекът отпреди 17 000 години е отново жив.
И докато камерата се фокусираше върху него, капитан Вандервеен заспиваше, уверен, че не е сам.