Филип Хосе Фармър
Зад стените на Тера
Това приключение на Кикаха е посветено на Джек Корбс, който живее в джобната вселена на Пиория и Пекин.
Цели двайсет и четири години небето над главата му беше зелено. Изведнъж то стана синьо.
Кикаха премигна. Отново си беше у дома. Или по-точно казано, отново беше на планетата, на която се бе родил. Беше живял на Земята двайсет и осем години. Следващите двайсет и четири бе прекарал в джобната вселена, която сам бе нарекъл Светът на нивата. И ето че сега, макар и против волята си, той отново си бе „у дома“.
Намираше се в сянката на надвиснал над главата му огромен скален корниз. Всяка прашинка по каменния под беше отдавна издухана от вятъра, брулещ лицето на скалата. Навън от тази полупещера се намираха планини, покрити с иглолистни гори. Въздухът беше хладен, но щеше да се стопли, тъй като това бе едва утрото на един юлски ден в южна Калифорния. Или поне би следвало да бъде, ако изчисленията му бяха верни.
Понеже се намираше високо върху планинския склон, той можеше да вижда надалече в югозападна посока. Там някъде, зад няколкото по-близки долини, се виждаше една голяма долина, за която предполагаше, че се намира в околностите на Лос Анжелис. Беше изненадан и леко обезпокоен от гледката, защото тя съвсем не бе онова, което беше очаквал. Долината беше затисната от голямата сива гъба на огромен отровен на вид облак, който създаваше впечатлението, че се състои от хиляди отделни пушеци, сякаш дъното на долината под облака бе покрито от множество кипящи гейзери, които с облекчение се освобождаваха от смръдливите газове на вътрешността на Земята.
Нямаше представа какво се бе случило тук от онази нощ през 1946 година, когато една случайност го прехвърли от тази вселена във вселената на Джадауин. Може би големите котловини около Лос Анжелис бяха напълнени с отровни газове след атака на вражеска нация. Не можеше да се сети що за враг би могъл да бъде това, още повече, че когато бе напуснал този свят, както Япония, така и Германия бяха победени и напълно разбити, а Русия бе излязла с тежки поражения.
Сви рамене. Щеше да разбере, когато му дойдеше времето. Компютърът от величествения дворец на върха на единствената планета във вселената на зелените небеса го бе уведомил, че тази „врата“ се отваря нейде високо в планините край едно езеро, наречено Ероухед.
Самата врата представляваше кръг от неунищожим метал, скрит на няколко инча под каменния под. Единствено едва различимия полуизтрит пурпурен кръг по повърхността на камъка подсказваше за присъствието му.
Кикаха (роден под името Пол Янус Финеган) бе висок шест фута и един инч, тежеше сто и деветдесет фунта, беше широкоплещест, с тесен кръст и масивни бедра. Косата му бе бронзово червеникава, веждите му бяха плътни, черни и извити, очите му бяха гористозелени, носът му — прав и къс, горната му устна бе висока, а в брадичката му се забелязваше дълбока трапчинка. Беше облечен в туристически екип, а на гърба му висеше пътна чанта. В едната си ръка стискаше дръжката на черно кожено куфарче, което изглеждаше като калъф на музикален инструмент — може би хорна или тромпет. Косата му се спускаше върху раменете. Беше му минала мисълта да я отреже преди завръщането си на Земята, за да не привлича чуждото внимание. Но не му бе останало време и за това, така че бе отложил подстригването за първата бръснарница тук. Щеше да обясни на любопитните, че двамата с Анана са прекарали из планините толкова дълго, че не бе имал възможност да се подстриже.
Жената до него бе надарена с всичката хубост, която можеше да се види в една жена. Имаше дълга тъмна коса на едри вълни, безупречна бяла кожа, тъмносини очи и великолепна фигура. И тя бе облечена в туристически екип: боти, дънки, риза на едро каре и кепе с дълга козирка. На гърба й беше метната раница, в която имаше обувки, рокля, бельо, малка чантичка и няколко устройства, които биха изненадали и шокирали всеки земен учен. Косата й бе оформена в стила от 1946-а, така както Кикаха си го спомняше. Не носеше грим, а и нямаше никаква нужда от него. Още преди няколко хиляди години беше поруменила устните си, така както правеха всички Повелителки.
Той целуна жената по устните и проговори:
— Знам, че си била в много светове, Анана, но съм готов да се обзаложа, че нито един от тях не е толкова странен както Земята.
— И преди съм виждала синьо небе — отговори му тя. — Улф и Хризеис имат пет часа аванс пред нас. Звънаря е само с два часа и половина. Не забравяй че пред тях е един голям свят, в който могат да се загубят с лекота.
Кикаха кимна в знак на съгласие:
— Наистина няма причина Улф и Хризеис да се навъртат наоколо, още повече, че тази врата е еднопосочна. Сигурно са поели към най-близката двупосочна врата в района на Лос Анжелис, ако тя още съществува. В противен случай следващите най-близки са в Кентъки и на Хаваите. Значи знаем накъде са се отправили. — Той поспря, облиза устни и продължи: — Колкото до Звънаря… кой би могъл да каже? Може да е тръгнал накъдето му се е приискало, а може и още да е някъде тук. Да не забравяме, че той се намира в един напълно чужд за него свят, че не знае нищо за Земята и че не може да говори на нито един от местните езици.