Кикаха разгледа останалата част от автобуса. Тримата възрастни мъже отново повдигнаха поглед към него, но не казаха нищо. Той почувства леко отвращение от плешивите им глави, сивата коса, отпуснатите черти на лицата им, червените жилки в очите, бръчките, гънките в плътта им, издутите им кореми. Беше видял само четирима старци за всичките двайсет и четири години, прекарани във вселената на Джадауин. Хората там живееха по хиляда години, ако успееха да се опазят от нещастни случаи или убийство, като остаряваха едва през последните стотина от тях. Малко обаче стигаха до тази възраст. Това обясняваше защо Кикаха бе забравил, че има и стари хора. Неговото отвращение обаче не можеше да се сравни с това на Анана. Тя бе израсла в свят, където изобщо нямаше физически остарели хора и макар да бе на десет хиляди години, никога не беше живяла във вселени, в които има грозни хора. Повелителите бяха естети, така че отдавна бяха изплевили грозното измежду тях, давайки шанс на оцелелите да живеят като красиви младежи.
Баум се приближи по пътечката между седалките и попита:
— Търсиш ли нещо?
— Обикновено любопитство — призна Кикаха. — Има ли друг изход освен през предната врата?
— Има авариен изход в женската гримьорна. Защо?
— Обичам да знам за тези неща — отговори Кикаха. Не виждаше причини да навлиза в подробности и да обяснява, че винаги държеше да знае точния брой на изходите и пътя до тях.
Той отвори вратите за двете гримьорни и тоалетната, после внимателно огледа аварийния изход, убеждавайки се, че ще може бързо да го отвори, ако се наложеше.
Застанал зад него, Баум отбеляза:
— Не ти липсва смелост, приятел! Не знаеш ли, че любопитството е убило котката5?
— Котката, на която го казваш, е жива благодарение на него.
Баум снижи глас и се приближи плътно до Кикаха.
— Ти наистина ли държиш много на онова маце?
— Да. Защо?
— Лошо. Защото аз нещо превъртях по нея. Не се обиждай — бързо каза той, забелязвайки, че Кикаха гневно присвива очи. — Му-Му е голям сладур, но е малко странна, ако ме разбираш. Тя казва, че и вие двамата сте странни и аз наистина долавям нещо по-особено, но то ми харесва. Друго исках да ти кажа… Ако имаш нужда от пари, да кажем… хиляда или две хиляди… и ако ме пуснеш да се пробвам на твоето маце, така да се каже, а ти просто си отидеш… е, много по-богат, нали разбираш…
Кикаха се усмихна и се поинтерсува:
— Две хиляди казваш, а? Тя май много ти харесва?
— Две хиляди не се търкалят по улицата, приятел, но за твоята кукла…
— Май бизнесът ти върви доста добре, щом можеш да хвърлиш толкова пари — отбеляза Кикаха.
— Човече, ама ти шегуваш ли се? — възкликна Баум, искрено изненадан. — Не си ли чувал досега за мен и групата ми? Ние сме известни! Били сме в „Топ-тен“ трийсет и осем пъти, имаме златна плоча, изнасяли сме концерти по стадионите. Дори в този момент сме на път за един стадион. Ти май не си в течение на нещата!
— Нали ти обясних, че сме отскоро тук — каза Кикаха. — Добре, какво ще стане, ако ти взема парите, а Анана не си падне по теб? Разбираш, че не мога да я накарам да ти легне.
Баум се обиди.
— Абе, всяка нощ ми се предлага по една дузина мацета. Не се шегувам. Аз съм страхотен! Да не искаш да кажеш, че тази Ан, Дъщерята на елена, ще ми откаже? На мен, Баум, Краля-джудже?
Не само лицето на Баум не беше красиво, но по него се виждаха няколко пъпки, а и зъбите му бяха криви.
— Парите в теб ли са?
Само допреди миг гласът на Баум беше звучал въпросително и доста неуверено. Сега в него зазвуча триумф и се прокрадна презрение.
— Ще ти дам хилядарка. Соли, агентът ми, може да ти даде още петстотин. За останалото ще получиш чек.
— Това ако не е търговия с бели робини! — въздъхна Кикаха. — Ти не си дори на двайсет и пет, нали? Питам се как е възможно да пръскаш пари така безразсъдно!
Той си спомни за собствените си младини по време на Депресията6 и колко трудно беше да се оцелее тогава.
— Ти наистина си особен — прошепна Баум. — Сигурно знаеш нещо, а? Или само се опитваш да ме изработиш?
Но в гласът му звучеше презрение. Кикаха искаше да му се изсмее в лицето и се бореше с желанието да забие юмрука си в зъбите му. Не направи нито едното, нито другото. Вместо това отговори:
— Ще приема петнайсетте стотачки. Но ги искам веднага. А ако Ан се изплюе върху теб, няма да ти върна нищо!
Баум неспокойно погледна към Му-Му, която се бе преместила да седне до Анана.
— Почакай докато не пристигнем в Л.А.? — предложи той. — Ще спрем някъде да хапнем и ти ще можеш да си вървиш. Тогава ще ти дам парите.
5
английска поговорка, която завършва „но удовлетворението от наученото я е възкресило“ — Бел.пр.