— Ще събереш ли кураж да обясниш на Му-Му, че аз си тръгвам, а Ан е решила да се присъедини към вас? — иронично се поинтересува Кикаха. — Добре. С изключение на парите! Защото ги искам сега! Иначе ще предам на Му-Му онова, което току-що ми каза.
Баум леко пребледня и долната му челюст провисна.
— Ах ти, гадино…! Осмеляваш се да…! Мислиш, че ще те изработя и ще те предам на копоите?
— Смятам да ти поискам писмено заявление защо си ми дал парите. Ще приема всяко законно основание — продължи Кикаха, питайки се дали „копои“ означава полиция.
— Може и да те е нямало дълго насам, но не си забравил нито един от номерата, а? — попита Баум, но част от презрението му се бе поизпарило.
— Такива като теб ги има навсякъде — извини се Кикаха.
Той знаеше, че двамата с Анана ще имат нужда от пари и че няма да разполагат с време да ги заработят с труд, а не искаше да се занимава с грабежи, поне докато можеше да го избегне. Щом този гаден тип мислеше, че може да купи Анана, той бе готов да го остави да плати за привилегията да разбере на собствен гръб дали това е възможно или не.
Баум бръкна в джоба си и извади осем банкноти от по сто долара. Подаде ги на Кикаха, после прекъсна своя менажер — дебел плешив мъж, захапал огромна пура. Менажерът започна енергично да ръкомаха, погледна Кикаха с омраза, но накрая се предаде. Баум се върна с още пет банкноти по сто долара. После написа на един лист, че парите представляват изплащане на стар заем, който е дължал на Пол Я. Финеган. Даде бележката на Кикаха и настоя да получи обратна разписка. Кикаха също прие чек за останалата част от договорената сума, макар да не вярваше, че ще може да го осребри. Баум щеше да спре изплащането, той беше сигурен в това.
Кикаха остави Баум и седна на една седалка, на която имаше много списания, книги с меки корици и един брой на „Лос Анжелис Таймс“. Прекара известно време в четене, а когато свърши, остана да седи загледан през прозореца.
Да, Земята се беше променила от 1946 година насам.
Излизайки от транса си, той взе една карта на Лос Анжелис, която бе забелязал между списанията. Разгледа я и осъзна, че Улф и Хризеис могат да бъдат навсякъде из огромния, проснал се върху голяма площ, град. Но вярваше, че те бяха тръгнали именно насам, а не към Невада или Аризона, понеже най-близката врата беше в района на Лос Анжелис. Кой знае, те може би в момента пътуваха в друг автобус няколко мили пред тях.
Понеже Улф и Хризеис бяха използвали вратата, извеждаща към Земята, като спасение от атаката на Звънарите в двореца, те сигурно още бяха облечени в дрехите на Повелителите. Хризеис можеше да бъде и гола. Значи двамата са били принудени да си вземат дрехи от другите. А сигурно им се бе наложило да намерят и тъмни очила за Хризеис, защото всеки зърнал огромните й теменуженосини очи макар и само за миг, щеше да знае със сигурност, че тя не е родена на Земята. Или щеше да я вземе за изрод, въпреки голямата й красота.
И двамата бяха достатъчно изобретателни, за да се справят, още повече, че Улф бе живял на Земята по-дълго дори и от Кикаха.
Звънаря обаче щеше да се озове в един абсолютно чужд за него и ужасяващ го свят. Той не можеше да обели и дума на който и да е било от местните езици и беше сигурно, че щеше да задържи близко до себе си камбаната, която щеше да го притеснява и да му причинява неудобства. Но специално той би могъл да потегли накъдето си пожелае.
Единственото логично нещо, което Кикаха можеше да предприеме, бе да тръгне към най-близката известна му врата, надявайки се Улф и Хризеис да постъпят също така. Ако се срещнеха при вратата, двете двойки можеха да обединят усилията си, да обмислят какво трябва да се направи и да разработят план, който да им даде максимален шанс да открият Звънаря. Но ако Улф и Хризеис не се появяха, тогава всичко щеше да се стовари пак на гърба на Кикаха.
Му-Му седна при него. Сложи ръка върху неговата и въздъхна:
— Боже, какви мускули!
— Да, имам тук-там — усмихна се закачливо той. — Е, добре, след като омекна дотам, че да коментираш моята твърдост, мога ли да те попитам какво си намислила?
Тя се облегна върху него, притисна гърдите си в ръката му и прошепна:
— Ах, този Лу! Превърта всеки път, когато види някое по-симпатично маце. Видях че разговаряхте и знам, че се е опитал да те склони да му я отстъпиш, нали? И съм готова да се обзаложа, че е предложил да ти заплати за това.
— Да, вярно е — призна Кикаха. — И какво?
Тя стисна мускулите на бедрото му и продължи:
— Тази игра може да се играе от двама!
— Искаш да кажеш, че и ти ми предлагаш пари, така ли?