Тя се отдръпна, погледна го с разширени очи и възкликна:
— Ти шегуваш ли се? Аз да ти платя?
При друга ситуация Кикаха би изиграл играта до края. Но колкото и шаблонно да звучеше, съдбата на Земята наистина лежеше на плещите му. Ако Звънаря се адаптираше към този свят, ако успееше да организира производството на други камбани и ако зародишите на съзнания в тях се прехвърлеха в човешки тела, тогава щеше да настъпи време, когато… Самата Му-Му щеше да се превърне първо в лишено от съзнание тяло, а после мозъкът й щеше да бъде завзет от друго същество.
Макар че имаше вероятност всичко това да беше без всякакво значение. Ако поне половината от онова, което бе прочел в списанията и вестника, бе вярно, то човешката раса сама се бе обрекла на изчезване. Заедно с останалия живот на планетата. И кой знае дали не бе по-добре за самата Земя да бъде населена от Звънари в телата на хора. Звънарите поне бяха същества на логиката и ако им се дадеше тази възможност можеха да почистят кашата, забъркана от хората по цялата им планета.
Кикаха леко потръпна. Този начин на мислене беше опасен.
Не можеше да става и дума за почивка, докато не убиеха последния от Звънарите.
— Какво ти има? — попита Му-Му с глас, който бе загубил част от мекотата си. — Не ти ли харесвам?
Той я потупа по бедрото и се усмихна:
— Ти си красива, Му-Му, но аз обичам Ан. Но ето какво ще ти предложа: ако Краля-джудже успее да превърне Ан в едно от Развалените си яйца, тогава ти и аз ще опитаме да правим музика заедно. И ти обещавам, че това няма да бъде какафонията, която това радио повръща!
Тя подскочи:
— Какво искаш да кажеш? Та това са „Ролинг Стоунс“!
— Е, под тях със сигурност не е могло да се събере мъх7!
— Ти нещо не си наред! Боже колко си тъп, тъп, тъп! Сигурен ли си, че не си над трийсетте?
Той сви рамене. Никога не бе харесвал поп-музиката, дори и тази от своите младини. Но сега си мислеше, че бе имало и приятни парчета, особено сравнени с този стържещ ритъм, от който му се струваше, че се е захапал със собствените си зъби.
Междувременно автобусът беше напуснал каменистата местност и сега около тях се виждаше повече зеленина. В момента се носеха по магистралата и увеличаваха скорост въпреки оживения трафик. Слънцето прежуряше, а въздухът беше като в пещ. Около тях се разнасяше ревът на коли и вонята на отработени газове. Очите му сълзяха, а в носа си чувстваше забодени игли. Някъде напред се надигаше сивкава мараня, те се забиха в нея, въздухът изненадващо се поизчисти и после отново се насочиха към маранята.
Му-Му спомена, че тази година смогът наистина е жесток и особено в тази част на града. Кикаха бе прочел няколко думи за смога в едно от списанията, но не можеше да се досети какъв е произходът на тази дума. В едно беше напълно наясно: ако жителите на Южна Калифорния живееха в това нещо, той не искаше да има нищо общо с него. Очите на Анана бяха зачервени и сълзяха, тя подсмърчаше и се оплакваше от главоболие и задръстени синуси.
Му-Му го изостави, което даде на Анана възможност да седне при него.
— Ти изобщо не ми беше споменал за всичко това, когато ми описваше твоя свят — упрекна го тя.
— Нищо не знаех. Всичко това е станало след войната.
Автобусът се носеше бързо и малко предизвикателно. Той сменяше лентите на зиг-заг, вмъкваше се опасно между колите, поднасяше със свистене на гумите по завоите. Шофьорът се бе привел над волана, очите му сякаш пламтяха, устата му беше полуотворена, езикът му облизваше пресъхналите устни. Той не обръщаше никакво внимание на свистящите спирачки на другите коли и с удоволствие натискаше клаксона, когато искаше да сплаши някой по-бавен пред него. Клаксонът беше изненадващо силен и басов като свирка на локомотив и сигурно бе изплашил не един стреснат шофьор. Изпречилите се на пътя им обикновено рязко отбиваха в друга лента, често с опасност за себе си.
Не след дълго трафикът се сгъсти дотолкова, че и техният автобус бе принуден да забави, а от време на време дори и да спира заедно с другите. В продължение на няколко мили те едва лазеха напред. Топлината и маранята се сгъстяваха.
Му-Му се обърна към Баум:
— Защо не монтираме климатик на този автобус? Поне за това печелим достатъчно!
— А колко често пътуваме по магистралите? — напомни й с реторичен въпрос менажерът.
Кикаха разказа на Анана за предложението на Баум.
— Не знам дали да се изсмея или да повърна — призна му тя.
— Е, по малко и от двете може да те облекчи. Виж какво, обещах да не се опитвам да те разубедя, ако решиш, че той ти допада повече от мен. Между прочем, той е сто процента сигурен, че точно така ще стане.