— След като си ме продал, ще те накарам да се поизпотиш докато не взема решение — сряза го тя.
— Да, разбира се, обещавам да се поизпотя — отвърна й той. Стана, тръгна залитайки по пътечката и разгледа задната половина на автобуса. Не след дълго се върна и отново седна до Анана. Обясни й шепнешком: — Зад нас има едни черен „Линкълн Континентал“. Познах един от мъжете вътре. Точно него видях, когато погледнах през бинокъла там горе, в пещерата.
— Но как са могли да ни намерят? — попита тя. Гласът й беше равен, но тялото й видимо се напрегна.
— Може да не са ни открили — предположи Кикаха. — Това може да е най-обикновена случайност. Нищо чудно те изобщо да не подозират колко сме наблизо. От друга страна…
Предположенията, които бе изказал не изглеждаха особено вероятни. Но ако не беше случайност, наистина как ги бяха открили? Нима ги бяха чакали покрай пътя и ги бяха зърнали през прозорците на автобуса? Беше ли възможно Орк да разполага с толкова широка мрежа от хора, че да има някой в автобуса, който да му бе съобщил за качването им?
Той отхвърли последното предположение като чиста параноя. Само времето щеше да покаже дали ставаше дума за случайност.
До момента мъжете в колата не бяха проявили по-специален интерес към автобуса. Те оживено спореха за нещо. Трима от тях бяха мургави и на възраст между четиридесет и петдесет и пет. Четвъртият бе младеж с руса коса, подстригана в стил „Юлий Цезар“. Кикаха внимателно го разгледа, докато чертите на лицето не се запечатаха в съзнанието му. После се върна на мястото си в предната част.
Не след дълго трафикът понабра скорост. Автобусът пресече някаква индустриална зона, минавайки покрай тъмните задни входове на порутени сгради. Сивкаво-зеленикавият смог беше престанал да се уплътнява, но корозивното му въздействие се бе дори засилило.
— Нима твоят народ винаги живее в тези условия? — попита Анана. — Тези хора трябва да са невероятно жилави!
— Ти знаеш точно колкото мен — отвърна той.
Баум изведнъж се надигна от мястото си до Му-Му и извика на шофьора:
— Джим, когато наближиш центъра, отбий и се огледай за закусвалня. Гладен съм.
Останалите възроптаха. Те всички искаха да се нахранят в ресторанта на хотела, когато пристегнеха там. Какво значение имаше половин час? Защо трябваше да се бърза?
— Аз съм гладен! — изкрещя той, погледна ги с див поглед и тропна с крак. — Гладен съм! И не искам да чакам нито секунда повече! И освен това ако се наложи пак да си пробиваме път през тълпата посрещачи, това ще ни забави Бог знае колко. Искам да ям сега!
Останалите се примириха. Явно го бяха виждали да се държи по същия начин и друг път. Той изглеждаше като човек, готов да крещи и да тропа с крак, докато не продъни пода, ако не му бъде угодено.
Но този път не ставаше дума за обикновен каприз. Му-Му извъртя очи към небесата, после дойде при Кикаха и му каза:
— Решил е, че е време за сбогуване, хубавецо. Сега ще е най-добре да си събереш парцалите и да целунеш приятелката си за последно.
— Май подобни сцени е имало и преди — захили се Кикаха. — Кое те кара да мислиш, че Ан ще реши да остане?
— Съвсем дори не съм сигурна по отношение на нея — съобщи му тя. — Почувствах във вас нещо странно и това чувство не отслабна. Всъщност дори се засили.
После изненада напълно Кикаха като го попита:
— Вие двамата бягате, нали? От полицията. И от други. От нещо по-страшно от полицията. Нещо, което в този момент се намира много наблизо. Защото аз подушвам опасност! — Тя го стисна за ръката, наведе се още по-ниско и прошепна: — Ако мога да ти помогна, ще бъда в „Бевръли Хилтън“ една седмица. Можеш да ме потърсиш там. Ще предупредя да те пуснат. Ела по всяко време.
На Кикаха му стана приятно от интереса, който тя проявяваше към него и предложението й да му помогне. И в същото време той не можеше да се освободи от натрапчивата мисъл, че тя може да знае повече от всеки негов бъдещ съюзник. Беше ли възможно тя да е човек на Червения Орк?
Той отхвърли тази мисъл. Животът му бе непрекъснато пълен с изненади, той излизаше от една опасна ситуация, за да влезе миг по-късно в друга и вече си беше изработил подсъзнателният навик да разглежда най-опасния вариант и да планира действията си съобразно с него. В конкретния случай Му-Му не можеше да бъде нищо повече от екстрасенс или — в най-безобидния случай — просто един свръхчувствителен човек.
Автобусът отби от магистралата и се отправи в посока на Музикалния център. Кикаха оглеждаше с интерес високите сгради тук, напомнящи му за тези в Манхатън и съжаляваше, че няма време да ги разгледа, но с другото си око следеше голямата черна лимузина с четирите й пътника, която все още караше зад тях. Тя също бе отбила заедно с автобуса и сега ги следваше отблизо. Кикаха бе склонен да приеме факта на едновременното излизане от магистралата като поредната случайност, но се съмняваше, че това е така.