Кикаха пак погледна назад. Тримата продължаваха да ги следват, но не правеха опит да ги застигнат. Единият говореше нещо в ръката си. Очевидно разговаряше или с останалия в колата, или със своя началник. Кикаха вече беше разбрал, че радиоапаратите в тази епоха бяха много по-малки от онези през 1946-а и че човекът като нищо можеше да говори в най-обикновен миниатюризиран радиотелефон. От друга страна можеше да използва устройство неизвестно на Земята за всички, освен онези, които работеха за Червения Орк.
Продължиха да вървят. Две преки по-нататък той отново погледа зад гърба си. Точно в този момент тримата преследвачи се качваха в големия черен „Линкълн“. Кикаха спря пред някаква заложна къща и погледна през мръсната витрина към изобилието, в което се концентрираха толкова хорски надежди. После каза на Анана:
— Ще им дадем възможност да ни заловят. Не съм сигурен дали ще намерят кураж да го направят посред бял ден, но ако се решат, ето какво ще направим ние…
Лимузината ги застигна и спря.
Кикаха се извърна и се усмихна на мъжете в колата. Предната и задна врати отдясно едновременно се отвориха и тримата мъже отново слязоха. Отправиха се към двойката, без да изваждат ръце от джобовете на палтата си. В същия момент се разнесе вой на сирена. Като по сигнал тримата извърнаха глави към полицейската кола, която неочаквано се бе появила. Те се провря между останалите коли, рязко зави пред лимузината и мина на светофара в мига, в който светваше червено. Продължи, без да спира — явно не отиваше към сборичкването точно зад ъгъла.
Тримата се бяха обърнали безгрижно и се приближаваха към лимузината. Кикаха се възползва от тревогата им по отношение на полицейската кола. Преди да успеят отново да се обърнат към тях, той се озова зад гърбовете им. Заби пръст в гърба на най-възрастния и прошепна:
— Ще ти направя дупка, ако се опиташ да бъдеш интересен.
Анана също бе опряла пръста с пръстена си в гърба на младежа с разбърканата руса коса. Той се вдърви, челюстта му провисна, сякаш не можеше да повярва, че онези, които бяха преследвали не само бяха сменили ролите си с тях, ами и го правеха пред поне петдесет свидетели.
Десетки клаксони засвириха разярено към лимузината. Шофьорът направи знак на тримата да побързат и видя Кикаха и Анана залепени за гърбовете на неговите хора. Третият, който също бе чул предупреждението на Кикаха, му махна да потегля. Колата се стрелна напред със свистене на гумите и зави на ъгъла, без да обръща внимание на знака „СТОП“.
— Умен ход! — каза Кикаха на човека, който беше точно пред него. — Едно на нула за вас!
Третият понечи да се отдалечи.
— Ще застрелям този приятел, ако не се върнеш веднага! — заплаши го Кикаха.
— Убий го! — каза онзи и продължи да се отдалечава.
Кикаха се обърна на езика на Повелителите към Анана:
— Пусни твоя да си върви. Ще задържим само моя човек и ще го отведем някъде, където да си поговорим.
— А какво ще попречи на другите да ни проследят?
— Нищо. Но това в този момент не ме интересува.
Интересуваше го, разбира се, но не искаше другите да разберат това.
Блондинът му се озъби и наперено се отдалечи. Имаше нещо в походката му обаче, което го издаваше. Той явно изпитваше облекчение, че се бе отървал така евтино.
Кикаха съобщи на пленника си какво ще му се случи, ако се опиташе да им избяга. Човекът не отговори нищо. Изглеждаше много спокоен. Истински професионалист, помисли си Кикаха. Може би трябваше да задържат блондина, който не създаваше впечатление на човек, който може да бъде пречупен трудно. Но вече бе късно да избират.
Проблемът бе къде да откарат пленника за разпит. Намираха се в центъра на огромен метрополис, непознат на Кикаха и още по-малко на Анана. Ако се съдеше по състоянието на сградите и по външния вид на повечето пешеходци, тук трябваше да има третокласни хотели. Сигурно щеше да е възможно да наемат стая и да проведат разпита в нея. Но пленникът им можеше да провали всичко, ако отвореше уста и се развикаше. А дори и да успееха да го набутат в хотелската стая, партньорите му щяха да ги проследят и да повикат помощ. Тогава хотелската стая щеше да се превърне в капан за тях.
Кикаха даде заповед и тримата тръгнаха. Вървяха от двете страни на мъжа. Кикаха изучаващо огледа профила му, който изглеждаше малко жесток, но излъчваше сила. Мъжът беше към петдесетте, имаше сива кожа с нездрав вид, кафяви очи, голям извит нос, дебели устни и масивна брадичка. Кикаха го попита за името и мъжът изръмжа:
— Мазарин.
— За кого работиш? — зададе следващия си въпрос Кикаха.