— Не знаем как изглежда, но ще го открием. Познавам Звънарите — каза тя. — Убедена съм, че и този няма да зарови някъде своята камбана, за да се скрие по-лесно, разчитайки някога да се върне за нея. Никой Звънар не може да понесе мисълта, че трябва да се отдалечи от камбаната си. Затова ще си я носи навсякъде, поне докато може. И това ще бъде единственото, по което бихме могли да го идентифицираме.
— Знам това — Кикаха усети, че му е трудно да диша и че очите му се пълнят със сълзи. Миг по-късно той вече плачеше.
Анана се обезпокои за миг, но после каза:
— Поплачи! С мен се случи същото веднъж, когато се върнах на моя свят. А преди това си мислех, че очите ми са пресъхнали завинаги и че сълзите са само за простосмъртните. Онова завръщане след дълго отсъствие ми доказа, че не се бях отърсила от тази слабост.
Кикаха избърса сълзите си, откачи манерката от колана си, отвъртя капачката и отпи няколко глътки.
— Обичам моя свят, света на зеленото небе — въздъхна той. — Не харесвам Земята и в нито един от спомените ми няма кой знае колко обич към нея. Но сега разбирам, че съм съхранил в себе си повече любов, отколкото съм допускал. Готов съм да призная, че понякога, доста нарядко, съм изпитвал носталгия, някакъв смътен копнеж отново да я зърна, да видя пак хората, които познавах. Но…
Под тях, може би на хиляда стъпки по-надолу, двулентовият макадамов път се извиваше заедно със склона на планината и продължаваше нагоре, за да се загуби след завоя зад другата страна. Една кола се появи в издигащия се участък, набра скорост и също изчезна заедно с пътя. Кикаха разшири очи и промълви:
— Никога не съм виждал подобна кола. Изглеждаше като буболечка!
Понесен от въздушните течения на не повече от сто метра над главите им, се спусна ястреб.
— Първият червеноглав, който виждам откакто напуснах Индиана! — каза с радостна почуда Кикаха.
Той пристъпи изпод скалния корниз, забравяйки за миг, но наистина само за миг, своята предпазливост. И веднага скочи обратно под защитата на корниза. Направи знак на Анана и тя се отправи към единия край на нишата, докато той отиде към другия.
Под тях, докъдето се простираше погледа му, нямаше никой, макар многото дървета да даваха неизброими възможности на онзи, който би поискал да ги наблюдава, да остане скрит. Той се осмели да пристъпи още по-навън и вдигна поглед нагоре, но нямаше как да надзърне отвъд корниза. Първият оглед не му подсказа как се слизаше оттук, но след малко видяха поредица изпъкналости от дясната страна. Това стигаше за начало и той беше уверен, че след като започнеха да се спускат, щяха да се появят достатъчно възможности да се хванат с ръце или да стъпят с крак.
Кикаха се обърна с гръб към ръба на корниза, легна по корем и спусна крак, опипвайки за място, където да стъпи. После се изтегли обратно горе и отново подробно огледа пътя и гората под тях. Крясък на сойки се разнесе някъде под него и му се стори, че въздухът в пропастта насочва слабия звук като във фуния.
Той извади малък бинокъл от джоба на ризата си и настрои трите циферблата върху него. После взе една малка слушалка и мушна извода й в куплунг отстрани на бинокъла. Започна да оглежда гората под тях и накрая концентрира вниманието си върху мястото, където сойките така шумно изразяваха възмущение.
В окуляра на бинокъла далечната гора изглеждаше близка, а едва доловимите звуци из нея се чуваха високо и ясно. Нещо тъмно се помръдна и след като настрои бинокъла, Кикаха видя лице на мъж. Внимателният оглед на този район му помогна да различи части от телата на още трима. Всички бяха въоръжени с пушка с оптически прицел, а двама имаха и бинокли.
Кикаха даде устройството на Анана, за да се убеди сама.
— Значи, доколкото ти е известно, Червения Орк е единственият Повелител на Земята?
Тя свали бинокъла и отговори:
— Да.
— Но той знае за тези врати и вероятно е поставил някаква алармена система тук, за да разбере кога са били активирани. И хората му могат да живеят наблизо, макар че могат да идват и отдалече. Кой знае, може би Улф, Хризеис и Звънаря са се измъкнали точно преди съгледвачите му да дойдат. А може и да не е така. Във всеки случай нас са ни очаквали.