Нарамил всичко това заедно с вечерния „Таймс“, той се върна при телефонната кабина. Първо позвъни на Анана, за да се убеди, че всичко е наред. После извади лист и молив и позвъни на всеки от номерата на листчето, което бе намерил в портфейла на Мазарин.
На три от позвъняванията му отговориха женски гласове, които отрекоха всякакво познанство с Мазарин. На други три номера никой не отговори. Един от номерата изглежда бе на букмейкър, ако се съдеше по гълчавата в слушалката. Мъжът, който се обади, прозвуча също толкова незаинтересовано както жените. Осмото позвъняване го свърза с някакъв барман. Кикаха поясни, че търси Мазарин.
— Не знаеш ли, приятелю? — отговори барманът. — Мазарин бе убит днес!
— Убит! — възкликна Кикаха, опитвайки се да наподоби шок. — Но кой го е направил, Боже мой?
— Никой не знае. Типът пътувал заедно с Фред и още няколко от момчетата и изведнъж измъкнал пистолета на Чарли от джоба му, застрелял Фред в гърдите и избягал, но не преди да гръмне също и Чарли, Рамос и Зиги!
— Я виж! — обади се Кикаха. — Ама те нали бяха професионалисти. Сигурно са се зазяпали някъде или кой знае какво. Ей, шефът сигурно е побеснял. Хващам се на бас, че подскача като луд.
— Шегуваш ли се, приятел? Нищо не може да накара Кембринг да скача като луд. Виж какво, имам клиент. Отбий се при мен, купи ми едно питие и ще чуеш най-кървавите детайли.
Кикаха си записа името Кембринг и направи справка в телефонния указател. Нямаше никакъв Кембринг нито в указателя на Лос Анжелис, нито в онези на околните градове.
Деветият телефонен номер се оказа на гараж в Кълвер Сити. Мъжът, който отговори на позвъняването заяви, че никога не е чувал името Мазарин. Кикаха се съмняваше, че това е истина, но нямаше какво да направи.
Последният номер бе на реда с инициалите Р.К. Кикаха се надяваше да става дума за Р. Кембринг. Но се обади жена на име Роуз Кемърс. Тя отговори на някои от въпросите му с познатата от предишните му обаждания предпазливост.
Отново позвъни на Анана, за да се убеди, че всичко е наред. После се върна в стаята и поръча по телефона вечеря от „Чикен дилайт“. Изяде пилето и всичко в кутията, но продължаваше да долавя в храната онзи неприятен вкус, а и нещо му се губеше. Анана също изяде своята порция, но и тя се оплака.
— Утре е събота — каза той. — Ако не се натъкнем да перспективна следа, ще излезем да си купим дрехи.
Той взе душ и се избърса точно преди да пристигне поръчаната бутилка „Wild Turkey“ и шестте бутилки „Тюборг“. Анана опита и двете и се спря на датската бира. Кикаха опита малко от бърбъна и направи разочарована физиономия. Собственикът на магазина за напитки му бе заявил, че този бърбън е най-добрият в света. Истината бе, че той отдавна бе отвикнал от уискито и сега трябваше да се научи да го харесва наново. Ако имаше време за това, разбира се, в което той дълбоко се съмняваше. Реши да изпие бутилка-две „Тюборг“ и бирата му хареса, може и защото варенето на пиво в Света на нивата беше добре познато и той не бе отвикнал да го пие.
Седна в креслото, отпивайки от бирата и бавно зачете на глас от вестника на Анана. Интересуваха го новини, които можеха да имат отношение към Улф, Джадауин или Звънаря. Поизправи се в стола, когато прочете за Гаднярите на Луцифер. Бяха ги открили, полуголи, пребити и изгорени край някакъв път недалече от езерото Ероухед. Бяха разказали на полицията, че са станали жертва на съперничеща банда.
Една страница по-нататък попадна на материал за катастрофата на един хеликоптер край Ероухед. Хеликоптерът бил излетял от летище в Санта Моника и бил собственост на някой си мистър Кембринг, който на времето бил съден, но оправдан, по обвинение в подкуп на служебни лица при сделка за закупуване на земя. Кикаха извика от удоволствие и веднага поясни на Анана каква следа им даваше материалът.
За нещастие очеркът не споменаваше адреса на Кембринг. Кикаха се обади в офиса на компанията „Топ Хед Ентърпрайсис“, също собственост на Кембринг. Телефонът дълго звъня и той накрая се отказа. Размисли и се свърза с редакцията на „Лос Анжелис Таймс“, където след поредица прехвърляния от един на друг и от отдел на отдел, след изчаквания от по няколко минути, той научи онова, което го интересуваше. Мистър Рой Арндел Кембринг живееше на „Римпо Булевард“. Бърза справка с картата показа, че става дума за адрес на няколко преки северно от „Уилшър“.
— Е, това е добре — заключи той. — Щях да го намеря, дори ако трябваше да наема частен детектив. Но това само щеше да ни забави. Хайде да си лягаме. Утре ни чака много работа.