Мина обаче цял час преди да заспят. Анана искаше тихичко да полежи в прегръдките му, докато говореше за най-различни неща, свързани с живота й отпреди да срещне Кикаха, но основно за инцидентите след като се бе запознала с него. Всъщност те се познаваха от някакви си два месеца, но животът им оттогава досега бе една непрекъсната вихрушка. Тя твърдеше, че го обича и се държеше като че ли това наистина бе така. И той я обичаше, но дългият му опит с Повелителите го караше да се пита колко обич бе останала в сърцето на човек на десет хиляди години. Вярно бе също, че някои Повелители притежаваха способността да изживяват определени моменти с много повече чувство, отколкото обикновените хора, просто защото едно създание, което живее във вечността, трябва да вкусва всеки отделен момент, сякаш му е последен. Самият Кикаха не можеше да си представи какво значи да живееш и да не броиш годините, които ти остават.
А междувременно беше щастлив да бъде до нея, макар да му се искаше да можеха да се опознаят в по-спокойна обстановка. Заслуша се в думите й: тя се оплакваше точно по същия повод. Макар да не му правеше сцени, защото добре разбираше, че всяка ситуация е само временна.
Той заспа с тази мисъл в главата. По някое време през нощта се стресна и се събуди. За секунда му се строи, че има някой в стаята и предпазливо извади ножа си, който беше в ножницата, оставена от неговата страна на леглото, и го придърпа под чаршафа. Очите му свикнаха с тъмнината, която не беше непрогледна, главно заради проникващата през щорите светлина на неоновите лампи навън. Не видя никого.
Бавно, така че леглото да не изскърца, той стана и предпазливо обиколи стаята, банята и отделението на дрешника. Прозорците си бяха все така заключени отвътре, вратата също бе заключена, а бюрото, с което я бе подпрял, не беше помръдвано. Под леглото нямаше никой.
Реши, че е спал прекалено напрегнато. Кой знае защо бе очаквал, че ще може да се отпусне.
И все пак имаше нещо особено. Някакво вътрешно чувство го бе събудило. Осъзна, че точно преди да се събуди, беше сънувал. Но какво?
Не можеше да бръкне в подсъзнанието си и да измъкне нужната му информация, макар старателно да се опитваше. Крачеше напред-назад все още с нож в ръката и се опитваше да пресъздаде момента преди да се стресне. След малко се отказа. Легна отново, но този път не можа да заспи. Стана пак, облече се и нежно разбуди Анана. Въпреки едва доловимото докосване на пръстите до лицето й, тя скочи от леглото с нож в ръка.
Но той предвидливо бе отстъпил настрани. Обясни й:
— Всичко е наред, мила, но просто исках да ти кажа, че излизам да огледам къщата на Кембринг. Не мога повече да спя — измъчва ме усещането, че ми предстои нещо важно, което не съм свършил. Имал съм това чувство и преди, и то никога не ме е лъгало.
Не поясни, че много често се беше сбъдвало с ужасяващи и понякога почти фатални последици.
— Идвам с тебе.
— Не, това не е необходимо. Благодаря ти за предложението, но ти остани тук и се наспи. Обещавам ти да не правя нищо повече освен да поразузная и то от безопасно разстояние. Няма за какво да се безпокоиш.
— Добре тогава — съгласи се тя малко сънливо. Имаше пълно доверие в способността му да се справи с всяка ситуация. — Целуни ме за лека нощ и тръгвай. Доволна съм, че не съм толкова неспокойна душа като тебе.
Във фоайето нямаше никого. Никакви пешеходци не се виждаха извън мотела, макар няколко коли да профучаха пред входа. Монотонният рев на реактивен двигател на самолет, спускащ се над международното летище, се чуваше точно над главата му, но светлините на машината бяха на няколко мили в югоизточна посока. Той се затича по улицата на юг и се помоли да не се натъква на полицейски патрули. От онова, което бе прочел, ставаше ясно, че всеки тичащ среднощ по улиците е подозрителен, така както и всеки пешеходец из богатите квартали.
Можеше естествено да вземе такси и да спре недалече от целта си, но предпочете да потича. Имаше нужда от малко раздвижване — ако останеше в този град за по-дълго, щеше бързо да се скапе.
Смогът сякаш бе изчезнал заедно със слънцето. Или поне очите му не го сърбяха и не сълзяха, макар да се задъха само след осем преки. Изглежда обяснението бе в някакви невидими отровни окиси, които висяха във въздуха дори през нощта. Другото обяснение, което не искаше да приеме, бе, че формата му спада по-бързо, отколкото смяташе за възможно.
Според картата домът на Кембринг се намираше на три и половина мили от хотела.