Въпреки това остана приклекнал зад един храст странично в двора, като разбираше, че е време да се маха, но въпреки това се надяваше да се случи нещо, което да не му остави друга възможност освен тази да предприеме нещо по-радикално. Минутите се изнизваха.
И в този миг откъм къщата се разнесе звън на телефон. Зад завесата на един от прозорците на втория етаж светна лампа. Той се изправи, приближи се до дома и опря на стената подобен на малка камбана предмет. От него излизаше проводник в другия край на който имаше слушалка. Той я пъхна в ухото си. Изведнъж ясно чу мъжки глас:
— Да, сър. Разбрах ви. Но как ги намерихте, ако мога да попитам?
Кратка пауза и отново гласът:
— Извинете, сър. Не исках да проявявам любопитство. Да, сър, няма да се повтори. Да, сър, разбрах ви още първия път. Ще ви се обадя когато започнем операцията, сър. Лека нощ, сър.
Сърцето на Кикаха заби ускорено. Не бе изключено Кембринг да бе разговарял директно с Червения Орк. Във всеки случай, ясно бе, че става нещо важно. Нещо заплашително.
Чу стъпки и после звън на звънци. Гласът — вероятно по уредба за вътрешно оповестяване — обяви:
— Всички да станат и да се качат при мен! Веднага! Чака ни работа! Скачайте!
Кикаха взе решение. Ако чуеше нещо, което да означава, че групата няма да тръгне по следите им, той щеше да ги изчака да тръгнат и тогава щеше да проникне в дома. Ситуацията се бе променила и сега щеше да бъде направо глупаво да не се възползва от тяхното отсъствие. Анана сигурно щеше да го разбере.
Но ако станеше ясно, че тревогата вътре се отнася до него и Анана… тогава щеше да бъде наложително да се добере веднага до най-близката телефонна кабина.
Той бръкна в джоба си и изруга наум. След серията телефонни разговори му бе останала само една монета.
Седем минути по-късно осем мъже излязоха през парадния вход. Кикаха ги наблюдаваше, скрит зад едно дърво. Четирима се качиха в „Мерцедес“, другите четирима — в „Меркурий“. Не можа да разбере със сигурност кой от всички е Кембринг, понеже никой не говореше. Но един от тях задържа вратата отворена за висок мъж с къдрава коса и решителен профил. Прие, че това е Кембринг. Освен това разпозна други двама: блондинът и Рамос — шофьора на лимузината. Рамос беше с бинтована глава.
Колите потеглиха и на пътеката остана само една. Домът не бе останал празен. Беше доловил сънлив женски глас да пита Кембринг какво се е случило, както и разочарован мъжки глас да се осведомява защо точно той трябва да остане. Кембринг го бе срязал да млъква и бе разпоредил да не оставят дома без охрана.
В мига, в който колите се отдалечиха, Кикаха изтича до предната врата. Беше заключена, но къс импулс от пръстена разсече метала. Той бавно бутна вратата навътре и се озова в помещение, осветено единствено от стълбището в далечния му край. Когато зрението му се адаптира, различи маса с телефон върху нея. Приближи се до нея, запали клечка кибрит и на нейната светлина набра номера на Анана. Чу телефонът да звъни три пъти, преди тя да се обади.
— Анана! — каза той тихо. — Намирам се в дома на Кембринг! Той и бандата му току-що потеглиха към мотела, за да ни заловят. Вземи си дрехите и се махай оттам, чуваш ли! Веднага! Не се бави дори да се обличаш! Натъпчи всичко в някоя чанта и тръгвай! Облечи се зад мотела! Ще се срещнем както се уговорихме. Ясно ли е?
— Почакай! — възкликна тя. — Не можеш ли да ми кажеш какво се случи?
— Не! — отсече той и прекъсна разговора, тихо поставяйки слушалката върху вилката. Беше доловил стъпки на горния етаж, последвани от изскърцване на стълбите под тежестта на едър мъж, който бавно слизаше по тях.
Кикаха пренастрои пръстена си на зашеметяване. Имаше нужда от пленник, който да може да разпита и се съмняваше, че жената би могла да бъде по-добре информирана от този мъж.
Лекото поскърцване спря. Кикаха се сви в основата на стълбището и търпеливо зачака. Изведнъж осветлението в големия хол светна и някакво тяло изхвръкна иззад стената, зад която до този момент се бе крило. Мъжът се приземи на крака, извъртайки се още във въздуха. В дясната си ръка държеше едрокалибрен автоматик, най-вероятно 45-и калибър. Остана само за миг с лице срещу Кикаха и веднага полетя назад в безсъзнание. Главата му бе отскочила от докосването на лъча. Пистолетът глухо тупна върху дебелия килим.
— Уолт! — разнесе се гласът на жената. — Какво става? Уолт? Има ли нещо?
Кикаха вдигна пистолета, постави го на предпазител и го мушна в колана си. След това се изкачи по стълбите и се озова на горната площадка в момента, в който и жената се бе приближила до нея. Тя отвори уста с очевидното намерение да изписка, но той мигновено сложи ръка върху нея и вдигна ножа си пред очите й. Жената се отпусна, явно решавайки да го омилостиви, като не се съпротивлява. Решението — поне за момента — беше правилно.