Беше висока, много добре сложена блондинка, към трийсет и петгодишна, облечена в полупрозрачна нощничка. В дъха й се долавяше миризмата на уиски. На добро уиски.
— Ти, Кембринг и всички останали в тази къща, представлявате някаква ценност за мен само като средство да се добера до големия бос — поясни й той. — И толкова! Мога да те пусна без драскотина дори и няма да ме интересува какво ще направиш след това, ако не ме ядосаш. Но мога и да те убия. Тук и в този миг. В случай че не получа информацията, която ми е нужна. Ясен ли съм?
Тя кимна.
— Добре, пускам те — предупреди я той. — Но само един писък и ще ти разпоря корема. Разбираш ли?
Тя кимна повторно. Той бавно свали ръката си от устата й. Жената беше пребледняла и цялата трепереше.
— Покажи ми снимка на Кембринг — нареди й той.
Тя се обърна и го отведе в спалнята си, където посочи с пръст една снимка върху тоалетната си масичка. На нея се виждаше човекът, който той бе заподозрял, че е Кембринг.
— Съпруг ли ти е? — попита Кикаха.
Тя прочисти гърло и отговори:
— Да.
— Има ли в къщата някой друг освен Уолт?
— Не — каза тя с дрезгав глас.
— Знаеш ли къде отиде Кембринг?
— Не — жената отново прочисти гърло: — Не искам да знам подробности за тези неща.
— Той тръгна с намерението да ме залови заедно с жена ми и да ме предаде на големия бос — поясни Кикаха. — Който от своя страна несъмнено ще ни убие, но едва след като ни е подложил на изтезания, за да измъкне от нас всичко, което би желал да узнае. Точно поради тази причина аз няма да проявя милост към никой, свързан с него… ако откаже да ми сътрудничи.
— Но аз не знам нищо! — простена жената. — Рой никога нищо не ми казва. Аз дори нямам представа кой е големият бос.
— Кой тогава е прекият началник на Кембринг?
— Не знам. Моля ви, повярвайте ми! Не знам! Да, признавам, че той получава заповеди от някого! Но не го познавам!
Сигурно му казваше истината. В такъв случай оставаше му да свести Уолт и да научи от него каквото му трябваше. Не разполагаше с много време.
Двамата слязоха отново долу като Кара вървеше пред него. Мъжът все още бе в безсъзнание. Кикаха нареди на Кара да донесе вода от най-близката баня. Плисна я върху лицето на Уолт. Миг по-късно Уолт се размърда, макар да изглеждаше прекалено замаян, за да представлява някаква заплаха. Повдигаше му се застрашително, над носа му се виждаше голям разрастващ се черен оток, а очите му изглеждаха плътно червени.
Разпитът му не продължи дълго. Мъжът, чието пълно име се оказа Уолтър Ерих Фогел, заяви, че също не знае кой е шефът на Кембринг. Дори не знаеше къде в заминал Кембринг. Кикаха му повярва, понеже не бе дочул Кембринг да споменава къде отиват. Явно бе решил да каже на хората си едва когато потеглеха. Разбра се, че Кембринг се обажда на своя шеф понякога, но само той знаел телефонния номер.
— Това е старата комунистическа идея за независимо действащи малки групи — поясни Фогел. — Така че може да ме измъчваш от сега до второ пришествие и нищо няма да научиш от мен, просто защото аз нищо не знам.
Кикаха отново отиде до телефона и държейки под око двамата набра отново номера на Анана. Не се изненада когато чу в слушалката глава на Кембринг.
— Кембринг — започна той, — обажда ти се онзи, за който си тръгнал. Изслушай ме сега, защото това което ще ти кажа, се отнася до големия бос. Кажи му или го кажи на онзи, който му служи за посредник, че по Земята броди на свобода Черен звънар.
Настъпи тишина, която Кикаха се надяваше, да се дължи на смайване, после Кембринг проговори:
— Какво? Какво, по дяволите, дрънкаш там? Какъв Черен звънар?
— Ти само кажи на шефа, че един Черен звънар се е прехвърлил тук от света на Джадауин. Звънаря е някъде наблизо… или поне беше наблизо вчера. Запомни, Черен звънар! Пристигна тук вчера от света на Джадауин.
Нова пауза и отново се разнесе гласът на Кембринг:
— Я ме чуй! Босът знае, че успя да се измъкнеш. Но ми поръча да ти предам, просто в случай, че имам шанс да говоря с теб, че трябва да престанеш да се криеш. Босът няма да ти стори нищо лошо. Само иска да говори с теб.
— Може и да казваш истината — отвърна му Кикаха. — Но аз не мога да поема този риск. Не, по-добре ти предай на шефа си нещо друго: кажи му, че нямам за цел да го премахна, аз изобщо не съм Повелител. Единственото което искам е да открия един друг Повелител и неговата жена, които се прехвърлиха тук, за да избягат от Черните звънари. Всъщност, аз дори мога да ти кажа кой е Повелителя — това е Джадауин. Кой знае, може би твоят шеф си го спомня. Да, това е Джадауин, който обаче доста се е променил. Джадауин няма да цел да предизвиква твоя човек — това ни най-малко не го интересува. Единственото, което иска, е да се върне в своя свят. Предай му това, макар да се съмнявам, че ще свърши работа. Ще ти позвъня у вас утре към обяд. Аз ще те търся. Кой знае, може шефът ти да пожелае сам да говори с мен.