— …не е негова — завършваше служителят. — Да, проверих книжката му, веднага след като излязоха. Колата е паркирана тук. Виж какво…
В същия миг той спря понеже беше извърнал глава и бе видял Кикаха. Бавно я завъртя обратно и спокойно каза в слушалката:
— Окей. Ще се видим.
После свали слушалките, стана и усмихнато попита:
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Решихме да хапнем преди да си легнем. Не сме яли цял ден — поясни Кикаха, усмихвайки се в отговор. — Къде се намира най-близкият ресторант?
Администраторът се поколеба, сякаш опитвайки се да прецени кой от многото ресторанти би бил най-подходящ.
— Не сме придирчиви — успокои го Кикаха. — Ресторантът е без значение.
Секунди по-късно двамата с Анана потеглиха с колата. Мъжът стоеше облегнат на рамката на вратата и ги наблюдаваше. Видя ги да прибират раниците си и калъфа в колата, така че едва ли се заблуждаваше, че пак ще се върнат.
Кикаха си мислеше, че тази нощ биха могли да спят в колата, особено ако полицията не ги търси. Утре се налагаше да си купят дрехи и един-два куфара. Трябваше освен това и да се отърват от тази кола, макар да не му бе ясно как точно щеше да разреши проблема да наемат или купят друга без съответните документи.
Спря на една бензиностанция и нареди да напълнят резервоара. Младежът беше разговорлив и любопитен, искаше да разбере къде са били и дали не слизат от планините. Защото също обичал туризма.
Кикаха измисли цяла история. Разказа, че двамата с жена му се мотали без посока насам-натам, но решили да слязат и да разгледат Лос Анжелис. Нямали много пари, но обмисляли дали да не продадат колата и да си купят на старо един VW. Искали да отседнат за нощта някъде, където не задават въпроси, ако цветът на парите е какъвто трябва.
Бензинаджията ги насочи към един мотел край Тарзана във Ван Нюйс, който според него отговарял на всички изисквания на Кикаха. През цялото време се подсмихваше и им намигаше, уверен, че пред него са хора, захванали се с нещо незаконно. Накрая им пожела късмет. И подметна, че може да им предложи добра цена за колата.
Час по-късно двамата с Анана направо рухнаха в едно мотелско легло и моментално заспаха.
Кикаха стана в десет часа. Анана продължаваше непробудно да спи. След като взе душ и се избръсна, той успя да я разбуди за достатъчно дълго, колкото да й разкаже какво смята да прави. После излезе, пресече улицата до отсрещния ресторант, поръча си и изяде огромна закуска, купи вестник и се прибра в стаята. Анана спеше. Кикаха позвъни в рекламния отдел на „Лос Анжелис Таймс“ и продиктува малка обява за колоната на частните съобщения. Даде адреса си в мотела и се представи под фалшиво име. Поколеба се дали да не използва името на Рамос просто за в случай, че от вестника проверят адреса. Но искаше да избегне, ако бе възможно, каквато и да е било връзка между обявата и Кембринг. Обеща да изпрати чека незабавно, постави слушалката обратно и веднага забрави за обещанието.
Провери частните съобщения във вестника, който беше донесъл. Нямаше нищо, което да може да се интерпретира като публикувано от Улф.
Когато Анана се събуди, той й каза:
— Докато закусваш, ще се обадя от автомат на Кембринг. Сигурен съм, че е предал каквото му казах на Червения Орк.
Кембринг отговори моментално, като че ли бе чакал с нетърпение позвъняването му.
— Обажда се приятелят ти от снощи, Кембринг — пошегува се Кикаха. — Предаде ли моята информация относно Черните звънари?
Гласът на Кембринг прозвуча сякаш с мъка сдържаше гнева си:
— Да, предадох я.
— И какво каза той?
— Той каза, че иска да се срещне с теб. С намерение да проведе военен съвет.
— Къде?
— Където пожелаеш.
Добре, помисли си Кикаха. Не ме смята за глупак, който ще се съгласи да го посети в гостната му. Но от друга страна е сигурен, че ще може да ми постави клопка, където и да предложа да се видим. Естествено, ако изобщо се появи. Съмнявам се, че ще го направи. Прекалено предпазлив е за да го направи. Но ще трябва да изпрати някой, който да го представя, и този човек ще бъде по-високо в йерархията от Кембринг, а следователно и малко по-близко до Повелителя.
— Ще те информирам къде ще се видим до половин час — отговори Кикаха. — Но преди да прекъсна разговора, искам да те попитам поръча ли ти шефът да ми предадеш нещо?
— Не.
Кикаха окачи слушалката. Намери Анана в едно сепаре в ресторанта. Седна при нея и каза: