— Не знам дали Орк е заловил Улф или не е. Дори не знам със сигурност дали Кембринг е повторил онова, което казах за Улф и Хризеис. Орк очевидно знае, че вратата е била задействана два пъти, преди да се телепортираме и ние, и че един от промъкналите се през нея е Черен звънар. Все пак ми се струва, че едва ли Улф и Хризеис са в ръцете му, защото в противен случай щеше по някакъв начин да ги използва, за да залови и мен. Щеше да му е напълно ясно, че аз направо ще препускам, за да опитам да ги спася.
— Може и така да е — съгласи се Анана, — но може и да си мисли, че не е необходимо да знаеш, че държи Улф и Хризеис. Може да е напълно уверен, че ще бъде в състояние да ни залови, без да казва каквото и да е относно тях. А не е изключено и да държи тази информация за по-подходящ момент.
— Вие Повелителите май добре обмисляте всичко — въздъхна той. — И сте най-мнителното племе, което някога е ходело под звездите.
— И това ми го казваш ти! — язвително му отвърна тя на английски.
Двамата се върнаха в стаята, взеха си раниците и калъфа и слязоха при колата. Тръгнаха си, без да уведомяват никого, защото Кикаха смяташе, че най-добре е никой да не знае какво правят и къде се намират. Когато пристигнаха в Тарзана той влезе в един универсален магазин и избра дрехи за себе си и Анана. Покупката му отне цял час, но той не се притесняваше, че Кембринг ще чака. Двамата с неговия шеф заслужаваха да се поизпотят малко.
И докато оправяха дължината на панталоните му, Кикаха позвъни. Както и първия път Кембринг отговори незабавно.
— Ето какво ще направим — започна Кикаха: — Ще бъда на едно място, доста близо до твоя дом. Ще ти се обадя, когато пристигна там и отсега ти казвам, че ще разполагаш с дванайсет минути, за да пристигнеш на мястото. Ако не се появиш дотогава, няма да ме намериш. Изчезвам и ако заподозра някаква клопка и повече няма да ме видиш… Босът ти ще трябва сам да се погрижи за Звънаря.
— Какъв, по дяволите, е този Звънар, за който непрестанно ми говориш? — гневно се осведоми Кембринг.
— Питай шефа си — посъветва го Кикаха, съзнавайки, че Кембринг не би посмял да го направи. — Ще бъда на място, откъдето ще мога да наблюдавам във всички посоки. Искам да дойдете само вие двамата. Ти, защото знам как изглеждаш, и шефът ти. Ти ще се приближиш на не повече от шейсет метра, а той ще дойде при мен. Ясно ли е? Хайде, довиждане!
По обед, след като бе изял един хамбургер и бе изпил чаша мляко, той позвъни на Кембринг както бе обещал. Намираше се в един ресторант на няколко преки от мястото на срещата. Кембринг отговори преди третия сигнал. Кикаха му каза къде ще се видят и при какви условия.
— И запомни — завърши той: — Само да подуша нещо гнило и си обирам чуковете преди да си се усетил.
Прекъсна разговора. Двамата с Анана седнаха в колата, вливайки се в гъстия трафик. Целта им бе Окръжния музей на Лос Анжелис. Кикаха паркира зад ъгъла и скри ключовете на запалването под гумената подложка за крака, съобразявайки, че не бе изключено само един от двамата да може да се възползва от колата. После продължиха пеша, минаха зад музея и прекосиха паркинга за да влязат.
Анана поизостана, за да не могат евентуалните нападатели да разберат, че е с Кикаха. Дългата й блестяща черна коса бе свита на кок, беше облечена в дантелена блузка с дълбоко изрязано деколте и бе обута в прилепнали по тялото й панталони на зелени и червени райета. Очите й бяха скрити зад тъмни очила, а в едната си ръка държеше калъф с моливи и художнически скицник. В другата носеше голяма кожена дамска чанта, чието съдържание би изумило всеки землянин, който имаше макар и бегла представа от постиженията на съвременната земна наука.
Докато Кикаха се опитваше да спре такси, тя бавно вървеше през тревата. Кикаха даде на шофьора двайсет долара в знак на добрите си намерения и като намек за бакшиша, който щеше да последва. Поръча му да чака на паркинга с включен двигател и да бъде готов моментално да потегли по знак от Кикаха. Шофьорът озадачено повдигна вежди и попита:
— Нали не замисляш да обереш музея, а?
— Не замислям нищо противозаконно — увери го Кикаха. — Смятай ме за ексцентрик. Понякога ми се приисква да си заминавам внезапно.
— Започне ли стрелба, омитам се, да знаеш! — предупреди шофьорът. — С теб или без теб. И отивам право в полицията. Казвам ти го честно!
Кикаха обичаше да разполага с повече от един път за отстъпление. Ако хората на Кембринг кръстосваха наоколо в този момент, те можеха да забележат откраднатата от тях кола и да му заложат някакъв капан край нея. Всъщност той беше готов да се обзаложи, че точно така и щяха да направят. Но ако пътят към очакващото го такси беше блокиран по една или друга причина, и се наложеше да тръгне към колата, и пътят натам беше свободен… е, тогава щеше да използва нея.