Чувстваше, че не може да има доверие на шофьора, но не можеше да го обвини, че гледа с подозрение на онова, което щеше да се случи.
Добави още една десетачка към двайсетте долара и каза:
— Извикай полицаите още сега, ако искаш. Все ми е едно, аз съм чист.
Надявайки се думите му да не бъдат възприети буквално, той се обърна, прекоси циментовата настилка на паркинга и тръгна през тревата към асфалтовата шахта. Анана седеше на една скамейка и скицираше мамонта, който изглеждаше, че потъва в тъмната маса. Тя беше великолепен художник, така че всеки, който надзърнеше през гърба й, щеше да се убеди, че си разбира от занаята.
Кикаха също носеше тъмни очила и бе облечен в пурпурно червена риза без ръкави и яка, и дънки, пристегнати с широк кожен колан със сложна тока. Под дългата му червеникава коса бе скрит приемник със слушалка, опираща в костта над ухото му. Устройството, пристегнато на китката му, представляваше предавател с вграден в него лъчемет, шест пъти по-мощен от другия в пръстена.
Кикаха зае позиция в другия край на ямата. Стоеше непосредствено до ограда, зад която се намираше статуята на огромна праисторическа мечка. Тук-там бяха разпръснати към петдесетина души и никой от тях не изглеждаше като човек на Кембринг. Това, разбира се, не означаваше нищо.
След около минута в паркинга зави грамадното туловище на сив „Ролс Ройс“. От него слязоха двама мъже и се отправиха по права линия през тревата към него. Единият беше Рамос. Другият бе висок като върлина, с дълги крайници, облечен в костюм на бизнесмен, с тъмни очила и шапка. Когато наближиха, Кикаха различи конско лице, което издаваше човек към петдесетте. Съмнително бе това да е Червения Орк, понеже нито един Повелител, та бил той и на двайсет хиляди години, не изглеждаше по-възрастен от трийсетте.
В ухото му прозвуча гласът на Анана:
— Това не е Червения Орк.
Кикаха се огледа. Видя двама мъже отляво до фонтана и други двама отдясно, на двайсетина метра зад Анана. Тези вече можеха да бъдат хора на Кембринг.
Сърцето му заби по-бързо. Усети че космите на тила му леко настръхват. Погледна през оградата и асфалтовата яма към булевард „Уилшър“. Паркирането там беше забранено по всяко време на денонощието. Но видя спряла кола, под вдигнатия капак на която се ровеше някакъв мъж. Друг седеше на седалката до шофьора и трети — отзад.
— Решил е да опита да ме залови — заключи Кикаха. — Забелязах седмина досега.
— Искаш да изоставиш първоначалния план, така ли?
— Ако реша да го изоставя, ще ти кажа — уведоми я той. — Внимавай! Започва се!
Рамос и дългучът спряха пред него.
— Пол? — изрече онзи въпросително, използвайки името, което Кикаха бе споменал на Кембринг.
Кикаха кимна. Видя друга голяма кола да навлиза в паркинга. Беше твърде далече, за да различи някакви детайли, но шофьорът в нея — който също носеше тъмни очила и шапка — спокойно можеше да бъде Кембринг. В колата имаше и още трима.
— Ти ли си Червения Орк? — запита направо Кикаха, знаейки, че високият сигурно е екипиран с устройство, което може да предава всяка казана дума на Повелителя, където и да се намираше той.
— Кой? Какъв Арк? Казвам се Клайст. Вижте, мистър Пол, имате ли нещо против да ми кажете какво искате?
Кикаха заговори на езика на Повелителите:
— Червени Орк! Аз не съм Повелител, а обикновен землянин, намерил вратата за света на Джадауин, когото може би си спомняш. Върнах се на Земята, макар да не ми се искаше, с намерението да заловя Звънаря. Не искам да оставам тук — искам просто да убия Звънаря и да се върна в света, който съм избрал да бъде мой. Не се интересувам от това да те предизвиквам по какъвто и да е било начин.
— Какъв е този брътвеж? — осведоми се Клайст. — Говори на английски, човече!
Рамос неспокойно се озърна.
— Този превъртя — каза той.
Но на физиономията на Клайст бе изобразено пълно объркване. Кикаха разбра, че в същия момент той получава нови нареждания.
— Мистър Пол — обади се Клайст, — упълномощен съм да ви предложа пълна амнистия. Просто елате с нас и ще ви представим на човека, когото желаете да видите.
— Това няма да стане — възрази Кикаха. — Мога да се съглася да работя с твоя шеф, но няма да се оставя в ръцете му. Не казвам, че не е свестен — аз просто нямам никакви основания да му се предоверявам. Но съм склонен да си сътрудничим в задачата да заловим Звънаря.
Изражението на Клайст ясно показваше, че споменаването на Звънаря нищо не му говори.