Никой не спомена за липсата на постоянно действащ капан при вратата, както и за отсъствието на постоянна охрана. Червения Орк или който и да беше Повелителя отговорен за присъствието на тези хора, със сигурност щеше да превърне в игра нахлуването на други Повелители в собствената му територия. Макар и смъртно опасна, това трябваше да бъде игра.
Кикаха отново започна да наблюдава четиримата мъже под тях. След малко се обади:
— Те разполагат с радиотелефони.
Миг по-късно двамата доловиха шум от мотор над главите си. Кикаха се обърна по гръб за да види и зърна странна летяща машина, която току-що беше минала над хребета вдясно от тях.
Преди да каже каквото и да е, машината се скри за момент зад склона на планината. Кикаха скочи и изтича в дъното на нишата, следван от Анана.
Пърпоренето на витлото се превърна в оглушителен рев и машината увисна точно пред отвора.
Корпусът на летателния апарат беше прозрачен и вътре се виждаха пилот и трима въоръжени с пушки мъже. Двамата с Анана бяха попаднали в капан, от който нямаше къде да избягат.
Несъмнено Червения Орк бе изпратил хора, които да установят с какви оръжия са въоръжени натрапниците. Целта беше да бъдат принудени да ги използват или да се предадат, ако предпочитат това. Е, те не предпочитаха плена. Така че изрекоха активиращата парола, насочиха пръстените си към машината пред тях и прошепнаха думата за стрелба.
Изскочиха тънки като игла златни лъчи, понесли в себе си пълния заряд на микроскопично малките батерии на пръстените.
Фюзелажът на хеликоптера се разцепи надве и машината рухна. Кикаха изтича напред и погледна миг преди парчетата да се забият в планинския склон под краката им. Едната половина избухна в ослепително ярко огнено кълбо и се разпръсна на цяла дузина по-малки топки. Парчетата се посипаха по дъното на долината недалече едно от друго и продължиха да горят.
Четиримата скрити под дърветата наблюдаваха сцената с пребледнели лица, после онзи с радиотелефона бързо каза няколко думи в микрофона. Кикаха се опита да свие лъча максимално, за да го чуе, но шумът от пламтящите останки на хеликоптера пречеше.
Беше доволен, че е успял да нанесе пръв удар, но един очевиден факт помрачаваше удоволствието му. Нямаше никакво съмнение, че Повелителя нарочно бе пожертвал екипажа в хеликоптера с намерението да разбере колко опасни са противниците му. Кикаха би предпочел да се измъкне оттук незабелязано. Най-лошото бе, че спускането трябваше да се отложи до падането на нощта. А дотогава Повелителя сигурно щеше да атакува пак.
Двамата с Анана презаредиха батериите на пръстените си. Той продължи да наблюдава четиримата в гората, а тя внимателно огледа склоновете на планината. Не след дълго една червена кола с отметнат гюрук се появи отляво, спускайки се по пътя. В нея седяха мъж и жена. Колата спря недалече от все още горящите останки от катастрофата и двамата слязоха, за да разгледат. Останаха известно време разговаряйки, после се върнаха в колата и потеглиха видимо бързайки.
Кикаха се ухили. Без съмнение те щяха да уведомят властите. А това означаваше, че четиримата няма да могат да ги атакуват. От друга страна властите можеха да ги открият тук в тази ниша. Да, той можеше да заяви, че те са най-обикновени туристи и тогава едва ли щяха да ги задържат за дълго. Но колкото и кратко да продължеше арестът им, той щеше да даде на Повелителя възможност да ги залови в мига, когато ги пуснеха. На всичко отгоре двамата с Анана щяха да имат проблем с легитимирането си, което създаваше опасността да бъдат задържани, докато не се разбере кои са.
Нищо не можеха да научат за Анана, разбира се, но ако се опитаха да идентифицират неговите отпечатъци, щяха да се натъкнат на нещо, което трудно би могло да се обясни. Щяха да установят, че той е Пол Янус Финеган, роден през 1918 година близо до Тер От, Индиана, че е служил в танкова бригада в състава на Осма армия по време на Втората световна война, че мистериозно е изчезнал от апартамента си в Блумингтън като студент в Университета на Индиана и че оттогава не е виждан.
Естествено той щеше да заяви, че страда от амнезия, но не би могъл да предложи никакво обяснение на факта, че е на петдесет и две години, а изглежда като на двайсет и пет. Още по-трудно щеше да оправдае наличието на странните устройства в раницата си.
Той тихо изруга на тишкетмоакски, на лакотахски — езика на полуконете, на средновековен немски в диалекта, говорен из Драхеланд, на езика на повелителите и на английски. После превключи мислите си на английски, защото беше позабравил този език, а се налагаше отново да свикне с него. Ако онези четиримата се решаха да ударят преди появата на властите…