— Червени Орк! Поставяш търпението ми на изпитание. Обърнах се към теб защото знам за огромните ресурси, с които разполагаш! Но ти нямаш кой знае какъв избор, Червени Орк! Ако ме принудиш да прекъсна контакта си с теб, така и няма да разбереш дали наистина не съм Звънар и сънят ти ще бъде отровен от кошмари за Звънарите, които бродят в нощта наблизо! Всъщност единственият начин да се увериш, че не съм Звънар, е да работим заедно, но при моите условия! Аз настоявам да бъде така!
Кикаха съзнаваше, че може да впечатли един Повелител само ако прояви още по-голяма арогантност и от него.
Отново се разнесе гласът на Анана:
— Колата тръгна. Полицаите сигурно са ги изплашили. В момента и те потеглят.
Кикаха вдигна ръка и прошепна незабелязано в микрофона:
— Къде са останалите?
— Приближават към теб. Стоят до оградата и се преструват, че се възхищават на статуите. Но всъщност малко по-малко се примъкват все по-наблизо.
Той погледна покрай Рамос и Клайст през моравата. Двете подозрителни коли сега бяха празни, с изключение на онзи, който можеше да бъде Кембринг. Другите се бяха присъединили към насядалите по тревата. Видя двама сред тях, които изглеждаха мрачни, корави и готови на всичко — те можеха да бъдат от хората на Кембринг.
— Бягаме наляво от мен — предупреди я той, — заобикаляме оградата и пресичаме „Уилшър“. Ако ни преследват ще трябва да го направят пешком. Най-малкото в началото.
Позволи си един бегъл поглед в нейна посока. Тя бе станала от пейката и вървеше в негова посока.
— Отлично — изрече Клайст. — Упълномощен съм да приема вашите условия.
Той се усмихна обезоръжаващо и пристъпи напред. Рамос го последва.
— Не можем ли да отидем на друго място? Трудно е да се води разговор в тази обстановка. Вие изберете къде да бъде.
Кикаха почувства отвращение. Беше на ръба да се съгласи, че най-доброто решение е съюзът с Червения Орк. С негова помощ Улф и Хризеис можеха бързо да бъдат открити, след което язовирната стена можеше да се срути и да помете изоставащите — рисуваше съзнанието му живописна картина. Но Повелителя се държеше като истински Повелител — той вярваше в своята мощ и в способността си да получи всичко или всеки, от когото имаше нужда.
Кикаха направи един последен опит:
— Спрете! Нито стъпка повече! Попитай твоя шеф спомня ли си Анана и Джадауин — негови племенници. Помни ли как изглеждат? Защото ако може да ги идентифицира, той ще разбере, че аз му казвам истината!
Клайст замълча, после кимна:
— Разбира се. Шефът ми е съгласен. Просто му дайте шанс да ги види.
Да, безполезно беше. Кикаха разбра какво мисли Червения Орк. Трябваше да се сети по-рано. Мозъците на Анана и Джадауин можеха да бъдат убежище за съзнанията на Звънарите.
Все така усмихнат Клайст демонстративно бавно пъхна ръка в джоба си, давайки на Кикаха да разбере, че не бърка за пистолет. Извади химикалка и бележник и поясни:
— Ще ви напиша номера, на който да позвъните и…
Но Кикаха дори и за миг не бе повярвал, че химикалката е наистина химикалка. Орк явно бе доверил на Клайст лъчемет. А самият Клайст, без да го подозира, беше обречен. Той бе чул твърде много неща по време на разговора и знаеше за съществуването на устройство, което още не би трябвало да съществува на Земята.
Но нямаше време да каже тези неща на Клайст с надеждата, че той би могъл да бъде убеден да изостави Повелителя.
В мига в който Клайст насочи към него химикалката, Кикаха се хвърли встрани. Но колкото и да беше бърз, лъчът го докосна по рамото и го захвърли с допълнителна сила на земята. Претърколи се, видя Клайст да вдига ръце във въздуха, да изпуска химикалката, да залита една стъпка назад и да пада по гръб. Кикаха скочи към химикалката, макар да усещаше рамото и горната част на ръката си сякаш там се бе забил едрокалибрен куршум. Рамос обаче изобщо не направи усилие да я вземе. Вероятно не беше посветен в истината.
Разнесоха се писъци на жени и викове на мъже, след което всички започнаха да тичат във всички посоки.
Кикаха най-сетне се изправи и разбра каква бе причината. Клайст и трима от неговите телохранители лежаха в безсъзнание на земята. Други шестима тичаха с все сили към тях — вероятно нещо ги бе задържало, така че се бяха появили със закъснение, — разблъсквайки хората на пътя им.
Четвъртият, който се бе промъквал крадешком към него, изтегляше пистолета си от кобур под мишницата.
Рамос видя това и извика:
— Не! Никакво оръжие! Нали знаеш!
Кикаха насочи химикалката, която за щастие се задействаше чрез натискането на плъзгач, а не чрез изричането на кодова дума. Мъжът се сви надве и излетя във въздуха. Тялото полетя назад като изстреляно от катапулта, падна тежко по гръб, изпъна се и остана да лежи, без да помръдва с разперени ръце и посивяло лице. Пистолетът тупна на земята на няколко стъпки от него.