По описанието на Клайст, Роулини не можеше да бъде Червения Орк.
Кикаха неспокойно крачеше напред-назад и приглаждаше дългата си бронзовочервена коса с пръсти.
— Червения Орк ще знае или най-малкото ще допусне, че ние сме научили името и адреса на Роулини от Клайст. Така че ще предупреди Роулини и ще ни заложат капан при него. Той може да е арогантен и прекомерно самоуверен, но вече е разбрал, че и ние не сме за пренебрегване. Вече го накарахме да се поизпоти. Едва ли ще успеем да припарим наблизо до Роулини, но дори това да стане, ще разберем единствено, че и той няма по-ясна представа за истинската самоличност на Червения Орк от представата на Клайст.
— Това вероятно е истина — съгласи се Анана. — Следователно единственото, което ни остава, е да принудим Червения Орк да излезе от сянката.
— И аз си мисля за нещо такова — съгласи се Кикаха. — Но как може да стане?
— Звънаря! — възкликна Анана.
— Поне до момента ние нямаме представа къде е Звънаря и колкото и да ми е неприятно да го призная, така и може никога да не научим — възрази Кикаха.
— Не говори подобни неща! Ние сме длъжни да го открием!
Кикаха разбираше, че подобна непоколебимост няма нищо общо с тревогата за съдбата на земните жители. Анана се ужасяваше от мисълта, че един ден Звънарите могат да бъдат в състояние да се телепортират от Земята в другите вселени — джобните светове, собственост на Повелителите. Така че загрижеността й беше по-скоро за самата себе си и естествено за него. Може би и за Лува — раненият й брат, когото бяха оставили да охранява двореца на Улф в тяхно отсъствие. Но тя никога не би могла да заспи спокойно, без да бъде сто процента уверена, че в хиляда и осемте известни вселени няма нито един жив Звънар.
Едва ли и Червения Орк би се чувствал по-спокоен.
Кикаха върза ръцете на Клайст на гърба му, после пристегна и краката му и сложи лепенка на устата му. Анана не разбираше защо той просто не убие този човек. Както много пъти досега, Кикаха търпеливо й обясни, че няма да го направи, докато не стане наложително. Освен това те вече си бяха докарали достатъчно неприятности, за да оставят и труп зад тях.
Той взе портфейла на Клайст и го натика тялото му в помещението на дрешника.
— Ще изчака до утре сутринта, когато дойде чистачката. Но ние трябва да се махаме оттук. Хайде най-напред да хапнем в ресторанта отсреща. Там има сепаре до прозореца, откъдето ще можем да наблюдаваме кой влиза тук.
Така и направиха: на половин пряка по-надолу имаше ресторант, в който влязоха и седнаха на маса до прозореца, откъдето мотелът се виждаше добре.
Кикаха й разказа за плановете си, докато се хранеха:
— Всеки Повелител ще се появи, за да премахне както истински Звънар, така и псевдо-Звънар, ако не знае кой какъв е. Така че ние ще изработим Звънар и ще разгласим за него, така че Червения Орк да научи.
— Въпреки това има голяма вероятност той да не се появи лично — обади се Анана.
— Как би могъл да разбере дали Звънаря е истински, ако не вземе лично участие? — попита я Кикаха. — Или поне ако не го откарат при него?
— Но ти едва ли ще можеш да се измъкнеш оттам след това!
— Може и да не мога да се измъкна, но още не съм се и добрал до него. Тази част специално ще трябва да я импровизираме. Не виждам какво друго ни остава, а ти?
Те станаха и той спря на касата, за да плати сметката. В същия момент Анана му прошепна да погледне през голямата витрина към мотела. Някаква полицейска кола тъкмо завиваше натам.
Кикаха видя двама полицаи да слизат и да се заглеждат в номера на „Ролс Ройса“. После единият влезе в офиса на менажера, а другият подробно огледа колата. След минута полицаят и менажерът излязоха и тримата се отправиха към стаята, която Кикаха и Анана току-що бяха напуснали.
— Сега ще намерят Клайст в дрешника — прошепна Кикаха. — Налага се да вземем такси за Лос Анжелис. Ще отседнем на друго място.
Разполагаха с дрехите на гърба си, калъфа с Рога на Шамбаримен, пръстените-лъчемети с по няколко заряда, химикалката, миниатюрните приемници, часовниците с монтирани в тях предаватели и парите, които бяха взели от Баум, Кембринг и Клайст. Последният беше допринесъл с нови сто трийсет и пет долара.
Излязоха от ресторанта и се потопиха в топлината и раздиращият гърлата им смог. Той купи сутрешния „Лос Анжелис Таймс“ от автомата на ъгъла, след което зачакаха за такси. Не след дълго едно се зададе срещу тях и те напуснаха Долината. По пътя той прегледа колоната за частните обяви и се убеди, че неговата също е поместена. Нито една от останалите не звучеше като обява на Улф. Двамата слязоха от таксито, изминаха пешком две преки и взеха ново такси. Кикаха каза на шофьора да ги закара до първото място, което му хрумна.