Анана понечи да каже нещо, но се спря.
Кожата й пребледня, очите й се разшириха, тя се хвана за гърлото и изпищя пронизително.
Единствената причина за това можеше да бъде алармената система, имплантирана в мозъка й още преди десет хиляди години в момента, когато бе навлязла в своята зрялост.
Устройството се задействаше в близост до камбаната на кой да е Звънар. Сигналът прелиташе по нервните й пътища, сякаш за тях бе закачена сирена. Дълбоко вкорененият ужас от Звънарите я бе обзел цялата.
Блондинът скочи на крака, сграбчи кашона и побягна.
Кикаха, за когото всичко бе станало ясно само за част от секундата, се втурна след него. Анана продължаваше да пищи. Пияниците се развикаха, без да знаят защо и към тях започнаха да се стичат хора.
В друг момент Кикаха би се изсмял. Той бе планирал да занесе своята кутия с фалшивата камбана в нея на някакво подобно място, където се събират пияници и отрепки, да предизвика скандал и да заслужи упоменаване на страниците на вестниците. И да се надява, че това би накарало Червения Орк да излезе наоткрито.
По една ирония на съдбата, беше се натъкнал на истинския Звънар.
Ако Звънаря бе имал разума да скрие камбаната си някъде, той щеше да се намира в пълна безопасност. Кикаха и Анана щяха да го подминат на крачка от него и така и нямаше да разберат.
Изведнъж Кикаха спря да тича. Защо да преследва Звънаря, та дори да беше сигурен, че ще може да го настигне? Подобно преследване би привлякло прекалено много внимание.
Той извади лъчемета, маскиран като химикалка и нагласи плъзгача върху цевта му на делението, гарантиращо много тесен, проникващ дълбоко в плътта лъч. Прицели се в гърба на Звънаря, но той сякаш почувства какво ще стане в следващия миг и се хвърли на земята. Лъчът на Кикаха мина над главата му, заби се в отсрещното дърво и издълба дупка в него. Кикаха изключи лъчемета. Ако задържеше пръста си върху спусъка макар и още няколко секунди, щеше да се наложи да сменя батерията му.
Звънаря надигна предпазливо глава и извади ръката си, я която се виждаше тъмен предмет. Насочи го към Кикаха, който се хвърли встрани, захвърляйки кутията за шапки. Нещо проблесна и в следващия миг кутията и съдържанието й паднаха на разсечени надве. Картонът избухна в пламъци още във въздуха.
Кикаха се приземи и мигновено стреля. Тревата на мястото, където бе надникнала главата, потъмня. Секунда по-късно Звънаря отново го обстрелваше. Кикаха се претърколи настрани, скочи на крака и се затича на зиг-заг.
Видя че Анана бяга срещу него, вдигнала ръката с огромния пръстен. Кикаха се извърна за да й помогне по някакъв начин и в същата секунда видя Звънаря да вдига кашона и да побягва. От всички посоки към тях тичаха хора. А сред хората се виждаха и двама полицаи.
Кикаха разбра, че неговите действия заедно с тези на Звънаря са се сторили доста странни на околните: двама младежи, понесли кутии в ръцете си, изваждат химикалки един срещу друг и започват да се хвърлят и премятат, играейки си на ковбои и индианци. А жената, която бе изпищяла, сякаш пред нея се бе изправил самия Франкенщайн, сега се включваше в тази игра.
Един от полицаите нещо им извика.
— Не допускай да ни заловят! — предупреди я Кикаха. Това ще ни бъде краят! Нашата цел е Звънаря!
И двамата се втурнаха с всички сили. Полицаите извикаха още нещо. Той погледна назад. Преследваха ги, но още не бяха извадили пистолети, макар да се съмняваше, че това ще продължи дълго.
Постепенно застигаха Звънаря, а полицаите изоставаха. Кикаха усети, че сам започва тежко да диша.
Но каквото и да беше собственото му състояние, онова на Звънаря бе още по-лошо. Той видимо забавяше ход. Това можеше да означава, че съвсем скоро ще трябва пак да се изправи лице срещу лице с тях, и значи трябваше да внимават. След няколко секунди Звънаря щеше да се озове в обсега на неговия лъчемет и тогава можеше да му пререже краката. И да сложи по този начин край на може би най-голямата заплаха за хората. Ако се изключеше фактът, че човек представляваше най-голямата заплаха за собственото си съществуване.
С изблик на нова енергия Звънаря изкачи няколкото стъпала пред тях и се озова на горната улица. Кикаха забави ход и спря преди да изкачи последните стъпала. Подозираше, че Звънаря дебне отнякъде кога ще си покаже главата. Анана го настигна.
— Къде е? — задъхано попита тя.
Кикаха се обърна и скочи от стъпалата, предпочитайки да се изкачи по почвата на стръмния склон. Когато се отдалечи на десетина метра от стълбището, той се хвърли по корем и запълзя към билото на хълма. Звънаря без съмнение се чудеше какво ли става. Ако беше достатъчно разумен, щеше да се досети, че Кикаха едва ли ще го атакува безогледно по същия път. И тогава щеше да оглежда пространството от двете страни на стъпалата.