Но те бяха решили да не остават дотогава. След дълъг разговор и явно подчинявайки се на получената по радиотелефона заповед те потеглиха. Изкатериха се обратно на пътя и не след дълго отдясно се зададе кола. Спря, четиримата се качиха в нея и тя изчезна надолу по пътя.
Кикаха помисли, че това може да е блъф, целящ да ги прилъже двамата с Анана да слязат долу. Нищо чудно докато се спускаха да се появеше нов хеликоптер или мъжете да се върнеха. А може би и двете.
Но ако изчакаше докато се появи полицията, те нямаше да могат да слязат преди падането на нощта. Хората на Орк щяха да ги очакват и нищо чудно да разполагаха с някои от оръжията на Повелителите, които спокойно можеха да използват под прикритието на нощта в този отдалечен район.
— Хайде — обърна се той към Анана на английски. — Слизаме сега. Ако полицията ни види, ще им кажем, че сме туристи. Остави ме аз да се оправям с тях. Ще им обясня, че си финландка и още не говориш английски добре. Да се надяваме, че сред тях няма да има финландец.
— Какво? — каза Анана. Тя беше прекарала три и половина години на Земята около 1880, беше понаучила малко английски и малко по-добре френски, но още не бе забравила малкото, което знаеше.
Кикаха бавно повтори казаното.
— Това си е твоят свят — отговори му тя на английски. — Ти водиш.
Той се усмихна, понеже знаеше колко малко са Повелителките готови да признаят, че изобщо може да съществува ситуация, в която мъжът има власт над тях. Отново легна по корем и прехвърли крака през ръба. Започваше да се изпотява. Слънцето се беше прехвърлило от тяхната страна на хребета и сега печеше над главите им, но не то бе причината за изпотяването. Кикаха се притесняваше от възможността хората на Повелителя да се появят всеки миг.
Двамата с Анана бяха успели да се спуснат на около една трета от склона, когато се появи първата полицейска кола. Беше боядисана в черно и бяло и имаше голяма звезда отстрани. От нея слязоха двама мъже. Униформите им бяха като на щатските полицаи от Средния запад, както той си ги спомняше.
Няколко минути по-късно пристигна и втората кола, следвана от линейка. После спряха още две коли. Не след дълго долу на пътя имаше десет коли.
Кикаха избра маршрут, който, макар и малко по-опасен, ги водеше надясно по склона. Той и Анана оставаха скрити от погледите на онези долу. А и да ги видеха, пак нямаше да трябва да спират. Полицаите можеха да се качат за тях, но щяха да изостанат толкова назад, че всякакво преследване щеше да бъде безсмислено.
Или поне така изглеждаше докато не се появи вторият хеликоптер. Той мина напред-назад, очевидно оглеждайки склоновете за оцелели. Кикаха и Анана се скриха зад една голяма канара докато машината не се приземи на една площадка край пътя. После продължиха спускането си.
Когато стигнаха до пътя, те поспряха да пийнат вода и да хапнат от концентрираната храна, която бяха донесли от другия свят. Кикаха й каза, че ще продължат пешком надолу по пътя. И й напомни, че Червения Орк ще ги търси и в двете посоки.
— Тогава защо не се скрием до падането на нощта? — попита тя.
— Защото денем аз бих могъл да разпозная със сигурност, че дадена кола не е на Орк. И не бих имал нищо против да се кача на автостоп в такава. Но ако хората на Орк се появят и опитат нещо, ще трябва да бъдем нащрек и да сме готови да използваме пръстените. Нощем няма как да разбереш кой спира, за да те вземе. Вярно е, че можем да напуснем пътя и да вървим през горите, но това много ще ни забави. Не бих искал Улф или Звънаря да имат много голям аванс пред нас.
— А откъде знаем, че те не са тръгнали в другата посока? Или че Орк не ги е заловил?
— Изобщо не можем да сме сигурни — отвърна той. — Но аз съм готов да се обзаложа, че този път води към Лос Анжелис. Върви на запад и се спуска. Улф би знаел това със сигурност, а инстинктите на Звънаря също биха му казали да върви надолу. Така поне мисля, макар че е възможно да бъркам. Но не мога да остана тук и да се чеша по главата, питайки се какво точно се е случило. Да вървим!
Те потеглиха. Въздухът беше чист и опияняващ, невидими птици пееха наоколо, една катеричка изтича в края на клона на висок полуизсъхнал бор и се загледа в тях с блеснали очички. Доста бяха мъртвите или умиращи дървета наоколо. Явно бе, че някаква болест ги бе поразила. Единствените следи от човек бяха високите стълбове на далекопровода и алуминиевите кабели, които отиваха нагоре по склона. Кикаха обясни на Анана какво е тяхното предназначение. Той добре съзнаваше, че му предстои много да обяснява. Нямаше нищо против. Това щеше да й даде възможност да научи английски, а на него да си го припомни.