Родрига Елсийд (беше сигурен, че това не е истинското й име) бе дошла тук от Дейтън, Охайо. Беше оставила двамата си строги родители там. Беше на седемнайсет и не знаеше каква иска да стане. Но бе сигурна, че засега й стига да бъде самата себе си.
Кикаха даде още пари за да купят марихуана и другото момиче, Джаки, изчезна за известно време. Когато се върна всички се отправиха към голямата къща, известна като „Графството“ и влязоха в тази стая. Кикаха реши, че трябва да пуши с тях, защото чувстваше, че така ще го приемат. Димът не му въздейства по никакъв начин освен че го накара да се закашля.
Не след дълго Джаки и приятелят й Дар се отдадоха на любов, а Родрига и Кикаха излязоха да се поразходят. Тя му призна, че й харесва, но не може да се реши да легне с него след толкова кратко познанство.
Кикаха я успокои, че напълно я разбира. Не беше разочарован. Единственото, което искаше, беше да се наспи. Час по-късно те се върнаха в стаята, която беше празна, и заспаха върху мръсния матрак.
Но сънят не бе успял да разсее безпокойствата му. Чувстваше се подтиснат от това, че Анана е в ръцете на Червения Орк, а подозираше, че Улф и Хризеис също са негови пленници. Червения Орк някак се бе досетил, че обявата е от Кикаха и бе отговорил. Но той никога не би могъл да отговори по толкова специфичен начин, ако не държеше Улф в ръцете си и не бе измъкнал от него всичко, което знаеше за Кикаха.
Познавайки Повелителите, Кикаха допускаше, че Червения Орк ще започне с изтезания, макар че бе достатъчно само да инжектира на Улф и Хризеис серума, който щеше да ги накара да му кажат онова, което го интересуваше. След това сигурно пак щеше да ги измъчва и накрая щеше да ги убие.
Така щеше да постъпи и с Анана. Може би дори в този момент…
Той потръпна и прошепна:
— Не!
Родрига отвори очи и попита:
— Какво?
— Спи, спи — успокои я той, но тя седна на матрака и обхвана коленете си с ръце.
Залюля се напред-назад и се обади:
— Нещо те измъчва, amigo. Нещо те яде дълбоко вътре. Виж какво… не искам да ти досаждам, но ако има нещо, което бих могла да направя…
— Аз сам трябва да се оправя.
Беше недопустимо да я замесва, дори наистина да имаше начин, по който би могла да бъде полезна. Щеше да намери смъртта си в мига, в който се свържеха с хората на Червения Орк. Тя изобщо не можеше да се сравнява с бързата, невероятно жилава и находчива Анана. Която можеше да не е жива в този момент, напомни си той.
Усети че в очите му напират сълзи.
— Благодаря ти, Род. Сега трябва да вървя. Може би ще ти се обадя по-нататък.
Тя стана и му каза:
— Има нещо малко странно в теб, Пол. Ти си млад, но не говориш точно като нас, нали ме разбираш? Изглеждаш ми малко… не, не си обратен. Искам да кажа… сякаш не принадлежиш на този свят. Знам какво е това, аз самата понякога се чувствам такава… сякаш и аз съм тук само за малко. Но при теб е по-различно — ти наистина си като пришълец. Нали не си слязъл от някоя летяща чиния, а?
— Хайде, Род, благодаря ти за предложението. Наистина. Но нито мога да те взема със себе си, нито мога да искам нещо от теб. Поне не сега. Но по-нататък, ако се случи нещо, в което да можеш да ми помогнеш, аз ще ти се обадя и с удоволствие ще те оставя да го направиш. — Той се наведе и я целуна по челото: — Hasta la vista9, Родрига. А може би adios10. Макар че бих искал да се надявам, че някога пак ще се видим.
Кикаха тръгна и вървя докато не стигна пред някакъв ресторант. Влезе да закуси и да обмисли ситуацията.
Едно нещо беше напълно сигурно. Проблемът със Звънаря беше решен. Нямаше никакво значение дали е убит от Кикаха или от Орк. Стига да е убит и с това да е сложен края на Звънарите.
А Червения Орк държеше всичките си врагове в ръцете си и скоро щеше да залови и последния от тях. Освен ако този негов противник успееше да се добере пръв до него. Червения Орк изобщо не бе вложил цялата си енергия за залавянето на Кикаха, понеже основното за него бе да залови Звънаря. Сега обаче вече можеше да посвети цялото си внимание на малкия досадник.
По някакъв начин Кикаха трябваше да открие Повелителя преди да стане обратното. И то много скоро.
Свърши със закуската и си купи „Таймс“. Излезе на улицата и тръгна преглеждайки съдържанието на вестника. Нямаше и намек, че някакво момиче е било отвлечено и нито дума за онази кола на „Уилшър“, на която бяха отрязани долните половини на левите джанти. Само къса бележка, че полицията се е натъкнала на тайнствения Пол Я. Финеган, който успял да се измъкне, и кратко резюме на известното за живота му отпреди 1946 година.