Кикаха си наложи да се успокои и се опита да мисли, без да се отвлича. Никога преди не се бе чувствал толкова превъзбуден. Но беше безсилен да попречи на изтезаването на своята любима и приятели.
Имаше един-единствен начин да се влезе в дома на Повелителя и да се изправи лице в лице срещу него. Трябваше само да се предаде и после да разчита на своята смелост и изобретателност.
Реализмът му надделя. Той щеше да бъде отведен в дома на Червения Орк само след подробен оглед на дрехите и тялото му, така че би било безумие да се надява, че някое от скритите му оръжия може да мине незабелязано. Освен това щяха да го вържат и да се уверят, че е напълно безпомощен.
Да… оставаше мъничката надежда в спазването на неписания кодекс на Повелителите: винаги да се оставя някаква възможност за извънредно настойчивия, изобретателен и умен враг. Без значение колко непреодолими бяха капаните, поставяни от Повелителите в техните дворци, те винаги оставяха свободен поне един път за влизане, ако нападателят беше достатъчно съобразителен да го открие. Такова бе правилото на смъртно опасната игра, която те играеха вече хилядолетия. Точно това правило бе накарало Червения Орк да остави неохранявана вратата в пещерата, където Кикаха и Анана се бяха телепортирали от вселената на Улф.
Понеже просто нямаше какво друго да прави, той влезе в телефонната кабина на паркинга при бензиностанцията, до която бе стигнал, и набра номера на дома на Кембринг. Някой вдигна слушалката толкова бързо, че за миг Кикаха помисли, че Кембринг е още жив и все така очаква неговото позвъняване. Гласът обаче беше на вдовицата му.
— Обажда се Пол Финеган — обясни Кикаха.
Настъпи пауза и после жената изпищя:
— Убиец такъв!
Той изчака виковете и проклятията да се сменят със задъхани ридания и пак се обади:
— Не аз убих твоя съпруг, макар че имах основания да го направя, както знаеш. Уби го големия бос.
— Лъжец! — отново изкрещя тя.
— Кажи на шефа му, че искам да говоря с него. Ще изчакам резултата, без да затварям. Знам че там има няколко телефона, които можеш да използваш.
— Защо да правя това? — попита по-спокойно тя. — Не искам да правя нищо за теб!
— Добре, нека погледнем на нещата от този ъгъл: ако му падна в ръцете, той ще се погрижи ти да бъде отмъстена. Но ако сега, точно сега, аз не успея да се свържа с него, потеглям и никой повече никога няма да ме види. Включително и той самият.
— Добре — измънка тя и остави слушалката. Шейсет секунди по-късно му каза: — Тук имам говорител, някаква кутия, разбираш ли? Можеш да говориш с него през нея.
Кикаха се съмняваше, че човекът с когото му предстоеше да разговаря бе наистина самият „голям бос“. Но мисис Кембринг бе разкрила, че притежава информация, която й бе неизвестна онази нощ. Дали това не следваше да се разглежда като знак, че Повелителя е очаквал Кикаха да свърже с нея?
Той почувства космите на тила му да настръхват. Ако Червения Орк бе в състояние да предугади ходовете му с такава точност, тогава той знаеше и какъв ще бъде следващият му ход.
После сви рамене. Имаше само един начин да се разбере дали Червения Орк наистина е толкова умен.
Гласът, който се разнесе, бе дълбок и звучен. Английският звучеше като на местен жител, а в избора на думите не се забелязваше нищо особено. Говорещият не се представи. Тонът му подсказваше, че той не смята това за необходимо. Човекът, който говореше, бе уверен, че е достатъчно да бъде чут, за да бъде идентифицира. И за да впечатли със своето могъщество.
Кикаха разбра че това наистина е Червения Орк и колкото повече го слушаше, толкова по-отчетливо долавяше определени характеристики, които му напомняха за гласа на Анана. Имаше някаква прилика и това не беше изненада, понеже в семейството на Уризен родителите често бяха в родствени връзки.
— Финеган! Държа в ръцете си твоите приятели Улф и Хризеис, както и любовницата ти и моя племенница Анана. Те са добре. Нищо лошо не им се е случило. Засега! Измъкнах истината от тях и те ми разказаха всичко, което знаеха за цялата тази история.
Добре че Анана не знае къде се намира Рога на Шамбаримен, помисли си Кикаха.
Настъпи пауза.
— Слушам — обади се Кикаха.
— Би трябвало да ги убия… е, след като им обърна внимание по подходящ начин. Но те наистина не представляват никаква заплаха за мен, а на всичко отгоре ги залових като новородени безпомощни зайчета.
Да, всеки Повелител имаше склонност към известно самохвалство. Кикаха не каза нищо, знаейки, че ще мине известно време, преди Червения Орк да стигне до същността на нещата. Но той го изненада.