Кикаха тихо изрече кодовата дума, която подготвяше лъчемета в пръстена за къс пронизващ импулс. Ако този приятел го нападнеше, щеше да се наложи да стреля по него през стъклото.
Гласът в слушалката не спираше. Повелителя сякаш диктуваше условията за капитулация на една голяма нация, а не на единствен човек. Кикаха трябваше да се приближи към дома на Кембринг откъм парадния вход, после трябваше да извърви само до средата на алеята, да спре там и да изчака едновременното приближаване на тримата мъже, които щяха да излязат от къщата и другите трима, които щяха да слязат от колата, паркирана пред дома. После…
Мъжът пред кабината направи гримаса на разочарование, погледна за последен път часовника си и се извърна. Явно бе загубил надежда, че Кикаха ще свърши скоро.
Но в мига, в който направи втората си крачка, той мигновено се извърна и се видя, че държи в ръка пистолет с къса цев.
Кикаха пусна слушалката и се приведе, изговаряйки думата, която активираше пръстена.
Разнесе се отсечен, не много силен изстрел, стъклото на прозорците се пръсна на парчета и Кикаха се озова обгърнат от бяла мъгла. Всичко това бе толкова неочаквано, че той пое въздух несъзнателно и веднага разбра, че повече не трябва да диша. Едновременно с това изскочи от кабината, разсичайки вратата с едно махване на пръстена. Вратата се стовари напред под тежестта му, но той така и не чу трясъка.
Свести се на тъмно и тясно място. Друсането и миризмата му разкриха, че е в багажника на кола. Ръцете му бяха завързани на гърба, краката му бяха пристегнати в глезените, а на устата си усещаше лепенка.
Беше се изпотил от топлината, но въздухът бе достатъчен. Колата явно се изкачваше по някакъв наклон и след малко спря. Двигателят изгасна, някаква врата изскърца, амортисьорите се отпуснаха като след слизане на няколко души и миг по-късно капакът на багажника се вдигна. Четирима мъже гледаха надолу към него. Единият от тях бе едрият младеж, който бе стрелял с газовия пистолет.
Извадиха го и го понесоха встрани от гаража, чиято врата беше затворена. Влязоха през някаква врата и се озоваха в коридор, който извеждаше до голяма луксозно обзаведена стая. Друг коридор ги отведе до нова стая, чийто таван беше на етаж и половина над главите им. Кикаха оценяващо погледна кристалния полилей, черно-белите квадрати на паркета, тежката махагонова мебел и картините, които изглеждаха като оригинали от стари майстори.
Поставиха го да седне в едно кресло и развързаха краката му. Един от мъжете му нареди да върви. Друг не отделяше опрения в гърба му твърд и остър предмет. Той тръгна след останалите и групата мина по коридор под огромно стълбище. Изкачиха дванайсетте стъпала и се озоваха в стая, която беше почти лишена от мебелировка. В единия й край се виждаше масивна желязна врата и той разбра, че това е вратата на затворническата му килия. Така и се оказа, но килията беше направо комфортна. Едва сега развързаха ръцете му и отлепиха лепенката върху устните му.
Свалиха пръстена-лъчемет и взеха от джоба на ризата му химикалката-лъчемет. Под внимателния поглед на едрия мъж го съблякоха, безцеремонно разрязвайки ризата и фанелката му. Прегледаха внимателното телесните му кухини, но не откриха повече оръжия.
Кикаха не се съпротивляваше, понеже би било безсмислено. Едрият и още един от мъжете го държаха под прицел. Когато прегледът свърши, един от типовете окова крака му. Веригата беше закрепена в масивна халка на стената. Самата верига беше много тънка, крайно лека и достатъчно дълга, за да му позволява да достигне всеки ъгъл на килията си.
Едрият мъж се усмихна забелязвайки преценяващия поглед на Кикаха и подхвърли:
— Лека е като паяжина, скъпи приятелю, но е здрава като веригата, в която е бил окован Фенрис.
— Е, аз съм Локи, а не Фенрис — усмихна се зловещо Кикаха. Той знаеше, че мъжът бе очаквал подмятането, отнасящо се до великия вълк от древните норвежки религиозни митове, да остане неразбрано и може би следваше да се престори на невежа. Колкото по-малко те уважава онзи, който те е затворил, толкова по-големи са шансовете ти да избягаш. Но отговорът някак се изплъзна от устните му.
Мъжагата повдигна вежди и каза:
— Така ли? И помниш ли какво се случи с Локи?
— Но аз също съм и Логи — озъби се Кикаха и реши, че трябва да престане да отговаря в този стил. Затова замълча, давайки на другия възможност да му обясни кой е и какво смята да прави.